Маршрутка

                                                    Маршрутка

Още в древността гръцкият математик Евклид открива връзката между времето и пространството, а по-късно Анщайн и неговата Теорията на относителността  създават геометрична формула, която изразява тази връзка в математически величини ( т.нар. хиперболична геометрия). Е, не е нужно да си Евклид или Айнщайн, за да се убедиш в правопропорционалната зависимост между  времето  и пространството. Достатъчно е да живееш в Банишора и да работиш в Младост 4, за да осъзнаеш непосилната дължина на битието, т.е. колкото по-далече работиш ( пространство ), толкова по-дълго време пътуваш ( време ), а ако към това уравнение добавим и няколко неизвестни величини с отрицателни стойности като задръстването на Сточна гара или червените голфове с пернишка регистрация по трасето, то тогава числовата стойност на търсеното време, нужно за изминаване на това разстояние, клони към безкрайност.

Но не за това иде реч.

Всъщност тази кратка математическа прелюдия е логическият увод към излагането на моята гражданска позиция за  нездравословните състояния на материята, в която душата ми е осъдена да измине земния си път и пътя от Централна гара до Околовръстното на София.

Та по темата.., Тъй като местоживеенето и местоработата на лицето П.К.К. се намират на прилично разстояние едно от друго, съизмеримо единствено с разстоянието Кюстендил – Гюешево, времето, което е необходимо за изминаване на това разстояние, е правопропорционално на недоспиването и съответния емоционален дискомфорт у гореспоменатото лице. Тъй като се касае  за повторяемост на това явление в рамките на 5 работни дни , то бихме могли да обобщим, че става дума за системност.

От друга страна, само този, който не се е возил в маршрутка, не знае колко много трябва да почерпи ( блажени са незнаещите, амин!).
Маршрутката по нашите географски ширини е нещо средно между космически кораб, електронна игра тетрис, консерва престарели шпроти и фолк клуб Beat. Чудиш се какво иде да рече?

Ами много просто – маршрутката не познава законите на гравитацията (да не говорим за правилника за движение), скоростта й се измерва в светлинни години, гъстотата на населението в една маршрутка е съизмерима единствено с броя на шпротите в една консервена кутия (и на миризма почти я докарва ). За да влезе нов елемент в маршрутката, пътниците нареждат крайниците си един спрямо друг досущ като фигурките в играта тетрис – максимално уплътняване на пространството ( последиците от което варират от изчезване на телефони и портфейли до нежелана бременност по вина на неизвестен извършител). А защо ви е да ходите в клуб BEAT, щом сте се прежалили за 1 маршрутка? Атмосферата е точно същата - пот, цигарен дим ( особено около мястото на шофьора ) и поп фолк. Само дето няма футболисти, ама нейсе – пълно щастие няма! Все едно цял живот само с футболисти си се возила, я па тая! Пък и какво толкова. Ако ти липсва общуването с гореспоменатата категория индивиди, опитай се да побъбриш с шофьора! Бъди сигурен/на, че общото IQ на тези индивиди, взети заедно, трудно би могло да докара стойност цяло число, но какво пък – и дробите също са число, а пък ако питаш шофьора ( и футболистите де ), ”дробите най-ги маам с мноо лук на тиган и шюше гроздова, да го е...”

В най-общи линии сигурно сте придобили вече бегла представа за маршрутките по нашите географски ширини, но това далеч не е всичко.

Нали се сещате за онези микроби, дето владеели територии обширни – от дълбините на канала до великата фаянсова стена? Мдамммм. Само дето откак се появи препаратът Domestos, почти ги изтребе до крак. Ама те, хайваните, понеже не искат да отстъпват (пък и тук става дума за борба за оцеляване на вида),  продължават да сеят болести, диария и миризми зловонни, ама на друго място. Ха познайте къде!?

Пък седнали да ми реват американците за свинския грип. Да ги питам аз тях кога ще ни стигнат те, американците!?

И ако все пак успееш да се придвижиш с маршрутка от точка А до точка Б и да се свлечеш полужив от возилото, върви работи! Ами че той, тоя твоят труд, си е жива благодат, манна небесна, светая светих, щом си успял да се добереш жив и здрав до неговото местополагане!

И да вземат да го пускат най-сетне туй метро, че инак не гарантирам за произхода на новото поколение българчета, за финансовото състояние на техните майки и бащи и за пътно-транспортната обстановка в столицата.

Един леко пийнал дядо Коледа

                                                    Christmas card 2011

По страшните пътища на родината

                                   

По прашните (страшните) пътища на родината

Понеделник – ден първи от новата работна седмица! Още със събуждането си съм готова да оспоря всички антрополози, биолози и психоаналитици, които твърдят, че тялото и духът са едно неразривно свързано цяло!
Цяло, цяло... ама при мен явно спойката не действа (особено в понеделник), защото колкото и да се опитвам да накарам краката си да се изправят от леглото, да се напъхат в пантофите и да се запътят в посока кафеварката, те упорито се правят на глухи, лежат като закотвени  в топлите завивки и изобщо не се интересуват от  кофеиновия глад на душата, а още по-малко от факта, че е понеделник сутрин.
При така създалата се ситуация започва люта битка между  (не)щенията на тялото и екзистенциалните мераци  на душата и в крайна сметка все пак двата антагониста се сработват за благото на  human nature и най-вече на моята скромна личност.
В последствие кафето е изпито, тялото – грижливо опаковано  в 99 ката дрехи като същинска зелка рекордьорка от фестивала на зелето в село Петърч , а духът – в пълна бойна готовност да преодолява всички знайни и незнайни перипетии на работния делник.
Всъщност перипетиите започнаха още с прекрачването на прага, понеже точно този понеделник  прагът съвсем не ставаше за прекрачване (освен ако крачката ти не е подобрена версия на рекорда на Стефка Костадинова от 1987г). Причината беше проста,  едносрична и лаконична: сняг!
Всички факти говореха, че на моите крехки плещи (в случая пети) се падна честта да прокарат първата партина сред необятната снежна пустош пред вкъщи, та  като един същи Нийл Армстронг, който с трепет оставил отпечатък от стъпката си на лунната повърхност, и аз така - мислено си затананиках песента „Две следи”  и смело и устремено скочих в неизвестността на снежното поле.  Още на  първите 10 метра  усетих лека влага около палеца на десния си крак. След още 10 метра влагата успешно си беше пробила път и до лявата пета, а след още няколко метра  можех спокойно да тръгна по чорапи, защото нивото на влажност около и в обувките ми се беше достигнало 100%.
Но както се казва – мокър от дъжд не се бои, та и аз така уверено и безгрижно заджапах през снежните насипи  към съседната пряка, където колеги трябваше минат да ме вземат с автомобил и да ме отведат към крайната цел – офиса.
Крайната цел, обаче, се намира наистина на другия край на София (тя затуй се и нарича „крайна”) и пътят дотам е хем труден, хем славен, както е казал поетът.
Положението съвсем се затегна, когато се оказа, че в разгара на зимата (доколкото една зима може да се разгори) снегът отново ни бил изненадал! Ами тъй де! Какво по изненадващо от февруарския сняг?!  ... Може би проливните дъждовете в края на месец юли! Да му се не знае и времето, и изненадите!
Съответно  положението по централните пътни артерии на града съвсем беше заприличало на възстановка на блокадата на Ленинград : автомобили от всякакви марки, модели и големини дружно боксуваха в снега и образуваха колони, достойни да съперничат на тези на  граничните пунктове на българо-гръцката граница. Там, обаче, разни земеделци се бореха за разни каузи, докато при нас борбата беше преминала на лично ниво под формата на вербални престрелки между шофьорите на закъсалите автомобили.  Тъй като последното е трудно да се преразкаже, в резюме ще спомена само, че  в словесния двубой щедро се сипеха названия на различни животински видове (особено на отглежданите със стопанска цел птици), най-често се споменаваха майките на шофьорите и някои органи на човешката анатомия. Изобщо образователно е да попадне човек в задръстване!
И така, след около час и половина придвижване със скоростта на подивяла костенурка, нашето МПС най-сетне се добра здраво и читаво до Цариградско шосе, където преместването в пространството доби осезаеми параметри. От този момент нататък, смея да твърдя,  ние (и намиращите се около нас автомобили) без да искаме, отбелязахме удивителен дебют в един не толкова познат по нашите географски ширини зимен спорт, а именно – бобслей. За незапознатите ще вметна само, че това е спортно състезание по спускане с шейни по заледена писта.
За миг си помислих, че все още имаме време да се класираме за зимните олимпийски игри във Ванкувър и че ако стигнем читави до офиса, обезателно ще проуча въпроса за участието там!  И понеже човек трябва винаги да мисли позитивно, с радост и гордост осъзнах, че може би сме първата нация в Европа, която има възможността да практикува екстремни спортове върху естествен терен, при това напълно безплатно! ...Е, вярно че редовно си плащаме данъците, но пък в резултат  получаваме чудна писта, оборудвана с голямо разнообразие от препятствия с различна степен на трудност!  (Ето тук швейцарският национален отбор по бобслей може да си изяде ушите от яд!)
За ценителите на високия адреналин препоръчвам маршрута от Централна гара  до Младост 4.  Трасето е снабдено с  множество неравности и хлъзгави участъци!  За да няма ощетени и обидени, броят на дупките и пропадналите шахти по настилката поддържа високо ниво на интензитет, а местоположението им спорадично се променя; светофарите регулярно излизат от строя; запалени по екстремните изживявания пенсионери  щателно издебват момента, в който внезапно да изскочат пред автомобила ви  (най-често организирани на групички по двама с висока концентрация около район Централни хали), а ентусиазирани общинари затварят различни участъци по трасето за неопределено време без никакво предупреждение.
Но това съвсем не е всичко! Както знаете, в спорта винаги се намират участници, които играят извън правилата на играта! Та и при нас така – кой с летни гуми, кой с купена книжка, кой  (зло)употребил с някои забранени вещества...  Важното е адреналин да има!
Та когато най-накрая крайната цел е достигната, адреналинът е поспаднал, а крайниците – размразени, спокойно мога да поразсъждавам върху цялата ситуация и вярвайте ми, никак не мога да проумея как така не ни предложиха домакинството на зимните олимпийски игри през 2014!

Абстрактно. Abstract

                                                        

                                                   (из архивите на 2003)

Абстрактно. Abstract

                                                        Абстрактно                                                  малко архиви... 2004

Духът от бутилката  - Спиридон Спиридонов е влюбен. На път е да се задуши от собствената си цветна любов докато говори с половинката си - духът от лампата - Светла Ламбева :) Любовта му е толкова заразителна, че излита през гърлото на бутилката и омагьосва всички наоколо :)

Особености на българския национален анцуг

Чудех се наскоро какво е онова нещо, което ни обединява като нация. Дали е присъщата способност на българина „силно да люби и мрази”, когато става дума за политика, футбол и турски сериали, или пък е любовта към шопската салата, саздърмата и бозата? (Изключвам от сметката пословичното ” българско гостоприемство”, киселото мляко, ПГР-то и розовото масло, тъй като последните вече са официално обявени за архаизми).
В крайна сметка след значително и задълбочено проучване стигнах до следния извод:

Това, което ни обединява като нация, е... анцугът!

Сега ще ви обясня: Анцугът (пише се анцуг, а не анцуНг, за сведение на лИбопитните) не е просто най-разпространената по нашите географски ширини  и височини дреха. Анцугът, драги мои, е философия, психология, статус, социална принадлежност, самочувствие и може би, „дреха, която се използва, когато спортуваме” (за последното не съм напълно сигурна, но така казва чичко Гугъл).
По мои лични наблюдения, всеки втори българин, независимо от възрастта, пола, религиозната принадлежност и сексуалната ориентация, независимо от обстоятелства, климатични условия и надморска височина, държи да бъде облечен с анцуг. По възможност „марков”! Щото с дънки и баба знае, ама друго си е да туриш „Найки”-ту и да мяташ крачоли по центъра! И то крачоли с кант! Троен, по възможност (нищо, че може да е Адибас, важна е концепцията!).
Всъщност ето за какво иде реч:
По нашите географски ширини широко наблюдавано е следното необяснимо нАучно явление: анцугът оказва осезаемо психологическо въздействие върху този, който го носи. Нещо като шапката невидимка, ама не съвсем. Щото ако шапката невидимка  прави приказния герой невидим за околните, то анцугът действа точно обратно –  анцугът прави своя притежател видим, забележим,  желан дори! Анцугът социализира! Анцугът приобщава!
Ето ви и съвсем пресен пример: Tъй като преди известно време моята особа поради влюбеност се сроди с една друга особа, родом от Велинград, през месец-два се налага да отскачаме до града на Вела Пеева, Лидия Шулева и Хамлет Йовчев (последният няма нищо общо с интригата между Хорацио и  Офелия).
Та разхождам си се аз един есенен ден покрай „Чашата” (последното представлява бетонно чудо, посадено в центъра на Велинград, с неизвестни функции и неясно смислово съдържание) и през няколко метра  ме спират разни местни индивиди, за да ми предложат квартира (че даже  със закуска и изглед). Аз търпеливо им обяснявам, че не, благодаря, имам си къде да спя, ама на четвъртия път взе и моето търпение да се изчерпва. Леко раздразнена се прибрах в дома, осигуряващ ми подслон, храна, баня, кабелна телевизия и половин декар слънчев двор с изглед към Милеви скали. Половинката тъкмо си допиваше кафето с един негов френд от детинство, когато аз влетях като пенсионер към свободна седалка в градския транспорт на Централни хали и с припряна нотка в привидно спокоен гласец споделих недоумението си от количеството квартирни оферти, които получих за има-няма два тигела на мегданя. Френдът от детинство, понастоящем известен поп в небезизвестно родопско село, ми метна бърз поглед тип „лазерен скенер HP 5100” и веднага диагностицира ситуацията: „Ами как няма да те спират, като си се облякла като туристка!” -сиреч не съм облечена с анцуг (Ето, видите ли тънкия момент на локалната социализация!). Той, френдът, моля ви се,  дори и под расото си ходел с анцуг, щото анцугът е „модерен и универсален”. Виж, за последното - примери бол:
По-универсална дреха от анцуга, верно, няма! Човекът е човек, когато е облечен с анцуг. С такова облекло нашенецът може да отиде навред: на кафе, на кино, на училище/в университета, на изпит, на дискотека, на делова среща, на среща с гаджето, на среща на випуска... Изобщо функционалният синкретизъм на анцуга може да се сравни единствено с ергономичността на неговото обличане. Е, не можем да отречем, че и при анцузите има известни видови разграничения – някои анцузи са официални, други са маркови, трети откровено са си „ментета” отвсякъде, но пък всички си имат едно неоспоримо предимство – не се гладят и не им се късат копчетата (щото индустриалната еволюцията е измислила ластика, драги ми Смехурко).
Въпрос на самочувствие и себеуважение е човек да държи в гардероба си поне 2 анцуга! Хем да си ги сменя, като се нацапат, хем да си ги носи по различни поводи! И задължително е поне единият да бъде с кант! Щото ако денят се познава по сутринта, то анцугът се познава по канта, от мене да го знаете! Няма ли кант – не струва! Един кант – признак на скромност! Два канта – амбиция! Три канта (и нагоре) – завършена личност!
То не случайно се казва „кант” – на името на Имануел Кант, който под шушляка на своя старонемски анцуг (самата дума е немска - Аnzug) още по време оно проповядвал идеите на трансцеденталния идеализъм.
Но да не се откланяме от основната тема.
Анцугът, както споменахме, е признак и на социален статус. Не е нужно човек да бъде текстилен инженер, за да разбере кога един анцуг е „марков” и кога не е. Колкото е по-марков и скъп един анцуг, толкова е по „шик” и „куул”! Освен това явно марката и кантовете не са достатъчен показател, та напоследък се възроди култът към щампите, лъскавите елементи, бродериите, ципчетата, капсите и т.н. на принципа колкото повече – толкова повече! С една дума – анцугът трябва да бъде „гиздав”, да се комбинира с ланец, джип, блондинка. Това е то побългареният трансцедентален идеализъм! Анцуг, джапанки и поп-фолк!
И в тази връзка имам следното предложение: да преместим Димитровградския пазар на летище София, та като си тръгват чужденците от милата ни родина, да си взимат за спомен по един анцуг. Марков! С три канта!

криза в Лапландия

                                                           Криза в Лапландия.

Дядо Мраз през призмата на един рекламен специалист

Първото нещо, което научаваме, когато порастваме, е фактът, че дядо Мраз нито е дядо, нито е Мраз, нито пък мрази дядовци. По принцип „МРАЗ” е марка руски хладилници, любима на поколение българи в далечното минало, но по нейно време все още не е имало „бански старец”, та да се прави каквато и да е асоциация между „дядо” и „Мраз”. (В тази връзка само да спомена, че „банският старец” честичко бива превеждан из менютата на родните ни механи и ресторантчета като „Old man from Bansko” и нищо чудно, че в чужбина ни се носи слава на примитивни варвари...). Пък и както знаем, по онова време, когато мама се е казвала „СТУДЕНТКА” и е живеела „ПОД НАЕМ” , в хладилника („Мраз” –бел.ред.) е имало само кренвирши („Леки”)...
Както и да е. Не за това иде реч...  По-скоро ми се иска да насоча вниманието ви върху един дълбоко екзистенциален казус, какъвто е казусът защо дядо Мраз е дядо, а не баба? Дълбоко ме тормози въпросът дали феминистките имат пръст в цялата ситуация и дали дядо Мраз не е плод на поредната кампания «Да спасим мъжа»... Едва ли някой ще оспори факта, че „от сръчните ръце на баба е най-добре” ... пък и всеки си спомня, че в началото бе „Млякото на баба” и чак година-две след това и дядо се престраши да се впусне в дебрите на млечния бизнес с „Млякото на дядо”, но точно тогава гласът на конкуренцията лукаво запита – „Къде е млякото”?... И понеже както знаете, злото никога не идва само, кафето тотално прецака „бациликус булгарикус”, като в най-неподходящия момент (пък то подходящ има ли?!) си намери нова любов... нали се сещате – „Кафето вече си има нова любов”... Направо да ти вкисне млякото от мъка...Освен това дядо Мраз очевидно не познава детайлно качествата на родните млечни продукти и сродните тях /с растителни мазнини!/, иначе за 14 дни щеше да се пребори с подутия корем. Извод: дядо Мраз мрази мляко!
Но пък обича Pepsi!! (това вече обяснява подутия корем)! Дотук всички факти говорят за едно: зад всеки успял дядо всъщност стои една амбициозна баба! Но някой да е чувал около дядо Мраз да се навъртат някакви бабички, лелички? Нищо подобно! Само Снежанка (ама тя е млада и красива), джуджетата и еленът Рудолф. Нека да разгледаме сега гореспоменатите персонажи: Такааааа! Снежанка всъщност е царска дъщеря, въвлечена в семейна интрига от злата си мащеха с посредничеството на някакво приказливо огледало и отровна ябълка петровка. Дотук всичко е ясно – огледалото плете интриги, мащехата злобее, а медицината все още не е измислила пластичната хирургия. В крайна сметка, ако си спомняте, се появява царският син, оплита джуджетата в търговски преговори, в които е замесено „цялото злато на света”, и се сдобива с един брой Снежанка, която пък взима, че оживява и се жени за принца. Тъй, тъй... Хубаво нещо са приказките! Сега, обаче, някой да ми обясни как Снежанка, дето уж е женена за принца и си живее с него прещастливо, се озовава изведнъж (я изведнъж, я –не!) в дълбоката финландска провинция Лапландия, където заработва като личен асистент на дяда ви Мраза, кърпи му чорапите и му пере пелерината? ... Логично изниква въпросът: ”За пари ли? За много ли?”...Джуджетата пък са едни малки човечета, които работят в производството. Но макар и малки, те вече знаят: „Няма малък, няма среден – всичко е бизнес!”, нищо, че някои твърдят, че „размерът няма значение”. Абе джуджанска му работа... в крайна сметка и малките си имат „малки тайни” и „мръсни истории”, особено когато въпросът опре до „чиста водка”, но това е една друга история...Най-важното е, че с или без Кока Кола, „Празниците идват, Коледа е тука”, „Най-доброто предстои”, трапезата е „на една ръка разстояние”, а по нея съвсем скоро ще накацат крилца и кълки „добре очистени от Лудогорско пиле”... Така че, грабвайте по един „Еспомизан” и както се казва, засупете глада! Е, разбира се, няма гаранция, че простатата няма да ви алармира в сюблимния момент, но дали това е най-важното? И ако след Коледния гуляй някой шегаджия насочи пръст към вас с репликата :”Той е дебеееел”, можете лукаво да му намигнете изпод вежди и тайнствено да прошепнете:”Шшшшшшшш!.... ШВЕПС!”

Метафора. Metaphor

                                                       

На този човек - пожар му е на главата... защото паричките му излетели след една червена фуста.... А той - обкръжен от черни мисли, се чуди как да убие времето до заплата....

Купон. Party

Човекът с големите уши. The man with The Big Ears

                                                

Той има ужасно големи уши. Когато вали дъжд, той разперва ушите си над приятелите си и така ги предпазва да не се намокрят. Тръгнали са на рожден ден, но са се залутали в есенната мъгла, а рожденикът вече си мисли, че никой няма да дойде на партито му. Купили са му за подарък рибка и след 7 минути ще са при него :)

He has extremely big ears. When it rains he stretches them wide providing his friends with shelter. They are all going to a birthday party but they seem to be going a bit late because of the thick autumn fog while the boy with the birthday thinks nobody is coming to his party. They have bought him a goldfish for present and they’ll be at his door in 7 minutes.

Младият г-н Вампир и неговата Дама/ Mr. Young Vampire and his bloody lady

Това е първата им среща. Той е толкова влюбен, че дори не е забелязал, че чорапите му са различни. Тя пък се е накиприла с блъди рокличка на негърски бъбреци. След малко ще пият блъди мери в кръвния бар и ще си говорят за неприятния характер на нейната синя котка. След 5 години ще са семейство :)

Mr. Young Vampire and his bloody lady. This is their first date. He’s so much in love with her that he hasn’t even noticed he’s wearing two different socks. She has put on her bloody dress on African kidneys. In a minute they’ll be drinking Bloody Mary in “The Blood Bar” and will be discussing the tough character of her blue cat. They’ll be a family in 5 years.

Мосю Котарашки и шарана Спас/Mr. Kotarashki and the carp Spas

Мосю Котарашки е вегетарианец. Той си е купил шарана Спас от магазинчето за жива риба до женски пазар и мисли да го пусне на свобода в някой родопско язовирче (примерно Широка поляна). Спас, обче, си мисли, че идва последния му ден и плаче... но съвсем скоро ще плува сред себеподобни. Напълно свободен!

Mr. Kotarashki is a vegetarian. He has bought the carp Spas from the live fish shop in the Women’s Market and considers to set the carp free in some dam in the Rhodopes mountain (for example, into the Shiroka Polyana Dam). Spas however thinks that his end comes near and he is crying…but very soon he will swim merrily alongside others from his kind. Completely free!

Bottles and salterns

                                                       Бутилчици...

... а тук има и солнички...  пак от Hand Made Day 2010/Пловдив

My bottles

                                                        Бутилчици...

                                        ... обличам ги в различни цветове...
...някои от тези останаха в Пловдив...  участваха на Hand Made Day 2010 и сега  си имат нови домовеJ

Tъжният рожденик. The Sad Birthday Boy

Той е тъжен, защото никой не идва на партито за рождения му ден (освен зелената котка Марта), но всъщност не знае, че гостите закъсняват, защото са се залутали в есенната мъгла и само след 7 мин. ще позвънят на входната врата :))

He is sad because no one is coming to his birthday party except from the green cat Marta. What he doesn’t know is that the guests are late because of the think fog outside and they’ll ring his doorbell in just 7 minutes…

Отчаяние. Desesperation

                                                         Отчаяние

                                        (изровено из архивите на 2004)

Нещо й е мъчно... обаче се опитва да мисли позитивно. Утре заминава. Обича да пътува. Когато стои по дълго на едно място я подхваща носталгия. Чуди се дали да се подстриже, защото косата й е зелена и расте на горе :)

Така се случва любовта/This is how love happens…

така се случва любовта...

Те са студенти и преговарят лекции в кафенето на факултета. Не се познават. Поглеждат се скришом... срамуват се... Утре ще се запознаят... Така се случва любовта :)

They are students and they are reading their lectures in the university coffee bar. They do not know each other…they look at each other secretly…they are shy… they will meet tomorrow … This is how love happens.

Душата ми на кръста

                                                

.                                                            ... 1998....

Доматеното чудовище. The Tomato Monster

                                                        tomato monster
                                                  или разходка из Женски пазар

Когато си истински щастлив, от небето може да завали риба...

                                                    raining fish

Ако имаш кофти ден - яхай своя кон зелен! If you have a bad day – ride on your horse with colour of green hay!

                                    Ако имаш кофти ден - яхай своя кон зелен!

If you have a bad day – ride on your horse with colour of green hay!

Rock Festival

                                                      На рок-вълна :)

                              Ами някак естествено.. преди концерта на АС DC :)))

Jazz

                                                                       

                                                               jazz

Jazz

                                                           контрабас

Нощният живот на птиците!

Липсва ми ранната есен, аромата на стърнища и птиците, които се събират по жиците...

История с птици. Bird story

Ето я и днешната творба :)

Главен герой в нея е усмихнатата птица горе вдясно. Тя е щастлива, защото за пръв път от години вижда своето "първо либе", което момиченцето се кани да пусне от клетката :) То самото е получило птицата с клетката като подарък, но понеже вижда, че клетото птиче страда, решава да го пусне на свобода в гората (където всъщност са приятелите и роднините му) :)))

The main character in this picture is the smiling bird in the top-right. She is happy because she sees again her first love whom she hasn’t seen for years; this is the bird that the girl is going to let out of the cageThe girl herself received the encaged bird as a present but as she sees the poor bird is unhappy she decides to release it in the forest where actually all his friends and relatives are.

Улични музиканти. Street musicians

                                        джаз-котаци:)))
Както правилно забелязаха наблюдателни очи - тези са по-мършави от предишните котаци, защото са бездомни, но пък си изкарват прехраната с честен труд. Не са слепи. Очилата са за респект.

Вдъхновение от най-прекрасния рибен ресторант в Пловдив!!!

Това е един гладен главен готвач, който празнува Никулден подобаващо... а двете котки (Маца и Каца) се опитват да докопат и те нещичко... ама да видим...

All si full of LOVE

                                             
Пролетта идва с трепети разни... дори и прасето очаква своята праска и мечтае... всичко живо е пощуряло...

Spring is coming vibrant…even the pig is waiting for his girlfriend and is dreaming…all life is pulsing with desire…

Влюбено коте. А cat in love

Мече и птиче

Бухалът. The owl

Черен бик. Black bull

Бегълци. Escapees

Всъщност прасето е основният мозък в цялото бягство :)

Пък и ми се искаше да нарисувам някаква битова ситуация с прасе. Овенът му е другарче. Двамата са решили да бягат в гората, за да спасят кожата ( и джоланите) :) Селяните пък, наблягат на винцето и благодарение на това двете хайванчета се измъкват незабелязано :)

Шофьорски трепети

Екстремизмът не ми е вродена черта… агресията пък още по-малко… дори винаги съм се смятала по-скоро за миролюбива и отстъпчива, отколкото за конфликтна личност, обаче има ситуации, които отприщват звяра в мен и направо ми иде да хвана една дебела гьостерица… и както е казал другарят Антон Семьонович Макаренко, „Бой каждъй индивид превъзпитают и в дароге направляют!”

Ама то, веднъж възпитано, как да му промениш мисленето бе! То като в черепната му кутия само бели мерцедеси, мутреси, анцузи и маанета, къде ти място за акъл?

По улиците плъзнали едни ми ти индивиди лъснати, барнати, в големи, скъпи автомобили, с малки клетъчни телефони, с малко мозъчни клетки, с много банкноти в портфейлите, с малко задръжки в поведението… с много недвижими имоти, с малко платени данъци, с твърде дебел гръб и твърде тънък морал, с низ/ски приятели на високи позиции и изобщо…

Тези хора през една голяма част от денонощието са водачи на моторни превозни средства, шофьори демек, като за целта разполагат със законовите документи (сиреч книжка и талон), придобити по незаконни начини (сиреч с връзки и пари), а последиците от тази широко възприета практика засягат мирните граждани (като моята скромна личност), за които десетгодишните автомобили минават все още за нови, а правилникът за движение по пътищата важи с пълната си сила.

Излиза, значи, мирният гражданин сутрин влиза в превозното си средство, слага си колана, подава си мигача (тик-так, тик-так) и се впуска по прашните пътища на родината. Още на първия светофар, обаче стоп! Червена светлина!

Спира нашият човек и културно изчаква зеления сигнал на светофара, когато задностоящият пикап надава протяжен вой, шофьорът, побеснял и потен аграрен тип, с изскочили жили и кървясали очи, подава зейнала паст през прозореца и започва да реве с пълния си капацитет разни закани за теб, за майка ти, за леля ти, за сестра ти и за кучето ти… защото, видиш ли, не си потеглил на ЖЪЛТО!

Изнасяш се ти по най-бързия начин, викаш си на ум „тоя сигурна я родилка кара към родилното, я закъснял пасажер на летището”… и тамън на следващия светофар същият този пикап се озовава пред теб, свалил си е прозореца и го удря на лаф с шОфера от съседната лента.

Аналогична ситуация: светофарът червен като градински домат посред лято, автомобилите чинно мръзнат по местата си и чакат разрешаващия сигнал и тъкмо когато жълтото премине в зелено и колите се готвят плавно да потеглят, започва една симфония от клаксони, едно чудо… и защо ли? Ами защото нашият човек с пикапа си довършва лафа най-безцеремонно и хич не му пука, че цяло село само него чака, един вид.

Туй, ще речете, частен случай… Така да е, щом сте рекли! Ама то по нашите пътищата само частни случай май се разхождат… Нашенецът, като се качи в кола, забравя и толерантност, и кавалерство,(за правилника да не говорим), че и търпението му стига колкото за едното.. Жълто…

Не зная национален комплекс ли е, болест ли някаква (шофьорски грип примерно), бяс ли, що ли... Но до голяма степен у нас с пълна сила важи поговорката: нашенски шофьор - жив дявол!”

И за да не кажете, че видиш ли изопачавам родната действителност, ще ви разкажа как реагира нашенецът, когато, не дай си боже, се случи ПТП и вината не е в него.

Тук трябва да си призная нещо: като млад шофьор смятам, че между движещи се МПС-та се справям сравнително добре, обаче сред недвижещите се... това е една друга тема. Сиреч не мога да паркирам и туй то! Паркирането, драги ми Смехурко, е голямата мъка на шофьора в мен, а френският гараж - направо класическа драма в няколко части!

Та започваме с половинката всяка вечер да се учим на френски гараж (и едва сега започвам да проумявам странния шовинизъм на франсетата с всичките им там френски гаражи, френски ключове, френски парфюми, че и нашенския червен касис нарекли френско грозде...) Как да е...

Та на втората седмица успях да намаля маневрите при паркиране от 4-5- до 1-2. Половинката ме потупа гордо по рамото и заключи с категоричност: „Готова си!”.

Е да де, ама нали никога не е късно да станеш за резил, при това баш кога не трябва!

Налага се, значи, една вечер, при това съвсем наскоро, моята личност да излезе с колата, да се предвижи от точка А до точка Б, откъдето да вземе субект С (в случая един брой майка), и да се върне в изходната точка. Дотук всичко минава безпрепятствено. Обаче идва най-тегавият момент, демек паркирането френски гараж между 3 коли... направо висш пилотаж... и съответно го отнесе най-скъпата кола в гореспоменатото трио:   между опел, фолксваген и мерцедес го отнесе баш мерцедесът. При това черен, „петнайсетица”, каквото и да значи това. Жертва: 1 брой, десен мигач (от мерцедеса де). На моето 13-годишно ситроенче ни драскотина, ни пукнатина. Пич!

И таз добра, Петранке, викам си аз наум и пресмятам колко пари имам в портфейла и на колко възлиза евентуалната щета. Пък си и мисля какво ще кажа - че не съм видяла мерцедеса, не върви; че са се намесили извънземни сили и са ми отнели контрола над колата, съвсем пък няма да мине... та явно ще трябва да поднасям голата истина, сиреч не успях да си преценя разстоянието и туй то! Звъня аз на звънеца на кооперацията с физиономия „Вальо Топлото пред Българския конституционен съд” и чакам тъмното бъдеще.

Сега ще речете, че какво толкова! Един счупен мигач! Да де, ама регистрацията на мерцедеса беше благоевградска, пък действителността, уви, бе още по-жестока... Собственикът се оказа един окомплектован в анцуг чичкo от Гоце Делчев (за невежите само ще вметна, че по оня край са много серт. Ама мноооооого серт!).   Та вкарах аз поглед тип “майка плаче, грамофон свири” и започнах да излагам фактите, да въвеждам на преден план портфейла и да хъкам и мъкам - абе дай да ти платя щетите и кой откъдето, всеки по пътя си.. Ама как по пътя си, като очевадно сме на един път, при това почти на калъп! Като отвори една уста онзи ми ти индивид, не уста, ами цяло пастище, та като ревна, като взе да нарежда ту за шофьорските ми умения, ту за ония, дето ни давали книжките, ту за горчивата му участ да дойде веднъж и той в столицата и баш на него да се случи.... и всичко това обилно гарнирано с всевъзможни епитети и метафори от родопския фолкор.

Беден е речникът ми да възпроизведе половинчасовата му тирада, а пък по мое мнение многострадалната Геновева от едноименното произведение направо да си излиза в неплатен отпуск и да се не връща при тази жестока конкуренция
Стоя аз като градинско мушкато в саксия, виновно забола очи в земята и очаквам онова същество да приключи с ругатните, та да минем по същество. Слава богу, оттук насетне всичко отне 15 мин., един нов мигач, 28 лв. назад и бутилка ракия за моралните щети, дето, видиш ли, съм ги причинила (тоя много морален се извъди, ама нейсе!).
Пък за какъв ми ти морал съм седнала да ви разправям аз, какво ми ти кавалерство, какви  ми ти хора, пътища, автомобили, като ден след случката дочух от един познат индивид следния коментар:
„Ами сама си си виновна! Ако беше избягала тогава, никой нямаше да те разбере и хем парите спестени, хем нерви нямаше да хабиш, хем ракията цяла!”
 Ееееейййй, в такива случаи направо ми иде да натисна клаксона, да отворя широко прозорци, багажник, врати, шибидах и да викна с цяло гърло: Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”

За панелките - с любоФ!

За панелките... С ЛЮБОВ!

Кой каза, че панелките били недъгавата рожба на родното строителство?! Кой е този архитектурен инвалид, самозван разбирач, деградирал мозък, дето сигурно цял живот е водил безполезно съществуване в някой маломерен монолит с ТЕЦ, телефон и СОД?

Ами че панелката, мой човек, в историята на строителството, е своего рода черешката на тортата, върхът на сладоледа, шапчицата на Червената шапчица, папионката на Георги Лозанов, пищовът на Митьо Пищова и мустакът на Милко Калайджиев, при това всичките взети заедно... и изобщо панелното строителство е висша форма на междуличностната адаптация, верен индикатор на социалния статус на обитателите си и мощен отпор срещу изначалната екзистенциална самота на индивида в обществото, ще знайш!

Заспорили ми разните ми там псевдоразбирачи, че панелката била лишена от естетика със своите самоцелни кръпки и цветни петна по етажите... Абе ей, хора, не спорете, като не разбирате нещата! Самоцелни били кръпките, липсвала била естетика! Тук, драги, голата естетика не минава, тук урбанизираната красотата е впрегната в полза на социалната единица, сиреч човешкия индивид! Тук, ако щете, тази ваша липса на естетика е много по-полезна на обществото от бароковите ангели по стените на Нотр Дам дьо Пари! Защото докато ангелите съвсем безполезно си висят по стените и събират гаргите, нашите цветни изолации дават на индивида безценна информация за обитателите на жилището. Ето на, миналия месец Петров от долния вход си сложи термоизолация на спалнята – факт, в който няма нищо лошо! Само че Петров така и не пребоядиса фасадата на стената, нито подмени дограмата на прозорците.. абе един вид половинчата работа! И какъв извод може да си направи случайния наблюдател? Ами много просто – у Петрови са изпаднали малко повече пари накуп един вид, но еднократно и недостатъчно за цялостен ремонт. Докато като погледнеш Симеонови от петия етаж – там явно дириджето е съвсем различно, защото и дограмата смениха, и целия апартамент изолираха, и боядисаха в един такъв пастелно розов нюанс, че съвсем ти става ясно, че им е розово положението... и всеки месец все по нещичко донапасват, донаправят... Та така и слепият ще види, че там явно нов доходоносен източник на доходи се е появил... пък и Симеонова заглади косъм, ново кожено палто си купи, сибирска лисица - лимитид едишън, ще знаеш!
Та ей по този  начин човек като вдигне взор към фасадата на една кооперация, веднага му става ясно кой с какъв доход разполага. И не мога да разбера какво толкова на някои хора им боде очите тази фасадна социология, какво неевропейско намират в нея, като братята финландци от време оно така си боядисват домовете, че всеки да знае:

Червена фасада – бедна къща, Бяла фасада- среден доход, Жълта фасада – хич и не припарвай! Без специална покана няма да влезеш, пък ако ще да се повредиш от напъни.
Ама онези ми ти финландци – студен народ, праволинеен – като са казали червено, бяло, жълто – значи червено, бяло, жълто и толкоз! А нашенецът, нали е изобретателна натура, хем цвета сам ще си избере, хем ще притури на терасата една саксия с мушкато или каскадно сакъзче... някои по-практични люде даже домат ще си насадят на терасата, с колче ще го изправят! Мани ги ти ония северняци! Финландия ли?!
Ама като говорим за социален статус, не бива да прескачаме социалния живот на панелния обитател! Защото както споменах по-рано, нищо не може да социализира човешкия индивид със себеподобните му по-добре от панелния дом! Та там скуката и самотата са чужди и далечни понятия, ще знаеш!
Ето на: прибира се човек вкъщи, залепя се до тръбите на парното в кухнята и таман да се унесе в сладка дрямка и изведнъж до сетивата му достига коварен аромат на попска яхния с лук... Върти се човека в полудрямката си, слюнкоотделя досущ като кучето на Павлов при светната лампа, но миризмата си стои и човърка сетивата му като безмилостен инструмент на Великата инквизиция... И какво му остава на бедния човечец, освен да долепи ухо до тръбата на парното и да открие източника на досадния аромат. И о, чудо?! Тръбата на парното, освен проводник на коварни миризми, се оказва чудесен заместител на телефонната слушалка (бедний, бедний Александър Бел... кому беше нужен твоя телефон!). И след минута всичко ти става ясно:

Източникът на аромата натрапник се нахожда два етажа по-надолу, среден апартамент – Иванова! Работата е ясна! Уж случайно ще намине човекът у Иванова за щипка сол примерно, ще метне небрежен комплимент колко хубаво ухае попската яхния, пък Иванова е интелигентна жена,  щедра... ще го покани на вечеря ... и работата е опечена!
Речено-сторено! Ето го нашия човек – настанен е на масата у Иванова, блажено сърба яхнията и обсъжда със стопанката 7 643 епизод на „Дързост и красота” и внезапно породилата се любов между Брук и доведения син на чичото на шурей й по майчина линия. И тъкмо когато се оказва, че въпросният доведен син на чичото на шурей й по майчина линия всъщност й е природен брат от предходен брак на баща й с втората зълва на бившия й мъж, когато внезапен вик прорязва тишината: „Гоооллллл!”

Опаааа... Ушевадно викът принадлежи на младия Симеонов от последния етаж – отявлен хаймана и запалянко, любител на 100-процентовия адреналин... и най-вече Локо Мездра! Мдаммм... Какво са четири етажа пред радостта на човешкия дух!? За човешкото щастие прегради (и фасади) няма открити! Явно Локото пак са обърнали мача! А това означава само една: довечера няма да се спи, защото една радост не е истинска радост, ако не я споделиш с .. целия вход! Но не си мислете, че младият Симеонов ще тръгне от етаж на етаж, от врата на врата и ще събира съмишленици... нищо подобно... Напротив! Никак даже няма да е необходимо човек да напуска топлата постеля на леглото си, за да бъде съпричастен с импровизирания Пайнер концерт, който предстои да се разрази на последния етаж! Незнайният гений, създал панелния комплекс, е помислил за всичко!

Лежиш си в леглото, затваряш очи, добронамерен съсед ти помага да забравиш битовизмите на делника и те изпраща в дебрите на фолк клуб „Планета”, където знойна брюнетка ти шепне на ушенце фанатично, че трябва да се пазиш от приятелки... миловидна блондинка те облъчва с обвинения, че си й причинил сърдечна аритмия, нарушил си обмена на веществата й (дамата рязко престанала да се храни), предизвикал си едва ли не природен катаклизъм... ама тя нямало да се спре (не става ясно какво да спре)... И тогава сърцето ти, разкъсано от обвиненията на блондинката, самотно и отчаяно, събира цялата своя екзистенциална мъка в потенциала на гласните си струни и проплаква самотно в нощта: „ Юбрееее,!”...
... И , о, чудо! Десетки гласове от вси страни, стени и тръби (на парното-бел.ред.) съпричастно отвръщат на твоя зов ”Юбреееее, Пешо! Наздравееее!”...

Плажен гларус

                                   Плажен гларус гони рускиня по плажа J
                     

                                                      *архив лято 2005