По прашните (страшните) пътища на родината
Понеделник – ден първи от новата работна седмица! Още със събуждането си съм готова да оспоря всички антрополози, биолози и психоаналитици, които твърдят, че тялото и духът са едно неразривно свързано цяло!
Цяло, цяло... ама при мен явно спойката не действа (особено в понеделник), защото колкото и да се опитвам да накарам краката си да се изправят от леглото, да се напъхат в пантофите и да се запътят в посока кафеварката, те упорито се правят на глухи, лежат като закотвени в топлите завивки и изобщо не се интересуват от кофеиновия глад на душата, а още по-малко от факта, че е понеделник сутрин.
При така създалата се ситуация започва люта битка между (не)щенията на тялото и екзистенциалните мераци на душата и в крайна сметка все пак двата антагониста се сработват за благото на human nature и най-вече на моята скромна личност.
В последствие кафето е изпито, тялото – грижливо опаковано в 99 ката дрехи като същинска зелка рекордьорка от фестивала на зелето в село Петърч , а духът – в пълна бойна готовност да преодолява всички знайни и незнайни перипетии на работния делник.
Всъщност перипетиите започнаха още с прекрачването на прага, понеже точно този понеделник прагът съвсем не ставаше за прекрачване (освен ако крачката ти не е подобрена версия на рекорда на Стефка Костадинова от 1987г). Причината беше проста, едносрична и лаконична: сняг!
Всички факти говореха, че на моите крехки плещи (в случая пети) се падна честта да прокарат първата партина сред необятната снежна пустош пред вкъщи, та като един същи Нийл Армстронг, който с трепет оставил отпечатък от стъпката си на лунната повърхност, и аз така - мислено си затананиках песента „Две следи” и смело и устремено скочих в неизвестността на снежното поле. Още на първите10 метра усетих лека влага около палеца на десния си крак. След още 10 метра влагата успешно си беше пробила път и до лявата пета, а след още няколко метра можех спокойно да тръгна по чорапи, защото нивото на влажност около и в обувките ми се беше достигнало 100%.
Но както се казва – мокър от дъжд не се бои, та и аз така уверено и безгрижно заджапах през снежните насипи към съседната пряка, където колеги трябваше минат да ме вземат с автомобил и да ме отведат към крайната цел – офиса.
Крайната цел, обаче, се намира наистина на другия край на София (тя затуй се и нарича „крайна”) и пътят дотам е хем труден, хем славен, както е казал поетът.
Положението съвсем се затегна, когато се оказа, че в разгара на зимата (доколкото една зима може да се разгори) снегът отново ни бил изненадал! Ами тъй де! Какво по изненадващо от февруарския сняг?! ... Може би проливните дъждовете в края на месец юли! Да му се не знае и времето, и изненадите!
Съответно положението по централните пътни артерии на града съвсем беше заприличало на възстановка на блокадата на Ленинград : автомобили от всякакви марки, модели и големини дружно боксуваха в снега и образуваха колони, достойни да съперничат на тези на граничните пунктове на българо-гръцката граница. Там, обаче, разни земеделци се бореха за разни каузи, докато при нас борбата беше преминала на лично ниво под формата на вербални престрелки между шофьорите на закъсалите автомобили. Тъй като последното е трудно да се преразкаже, в резюме ще спомена само, че в словесния двубой щедро се сипеха названия на различни животински видове (особено на отглежданите със стопанска цел птици), най-често се споменаваха майките на шофьорите и някои органи на човешката анатомия. Изобщо образователно е да попадне човек в задръстване!
И така, след около час и половина придвижване със скоростта на подивяла костенурка, нашето МПС най-сетне се добра здраво и читаво до Цариградско шосе, където преместването в пространството доби осезаеми параметри. От този момент нататък, смея да твърдя, ние (и намиращите се около нас автомобили) без да искаме, отбелязахме удивителен дебют в един не толкова познат по нашите географски ширини зимен спорт, а именно – бобслей. За незапознатите ще вметна само, че това е спортно състезание по спускане с шейни по заледена писта.
За миг си помислих, че все още имаме време да се класираме за зимните олимпийски игри във Ванкувър и че ако стигнем читави до офиса, обезателно ще проуча въпроса за участието там! И понеже човек трябва винаги да мисли позитивно, с радост и гордост осъзнах, че може би сме първата нация в Европа, която има възможността да практикува екстремни спортове върху естествен терен, при това напълно безплатно! ...Е, вярно че редовно си плащаме данъците, но пък в резултат получаваме чудна писта, оборудвана с голямо разнообразие от препятствия с различна степен на трудност! (Ето тук швейцарският национален отбор по бобслей може да си изяде ушите от яд!)
За ценителите на високия адреналин препоръчвам маршрута от Централна гара до Младост 4. Трасето е снабдено с множество неравности и хлъзгави участъци! За да няма ощетени и обидени, броят на дупките и пропадналите шахти по настилката поддържа високо ниво на интензитет, а местоположението им спорадично се променя; светофарите регулярно излизат от строя; запалени по екстремните изживявания пенсионери щателно издебват момента, в който внезапно да изскочат пред автомобила ви (най-често организирани на групички по двама с висока концентрация около район Централни хали), а ентусиазирани общинари затварят различни участъци по трасето за неопределено време без никакво предупреждение.
Но това съвсем не е всичко! Както знаете, в спорта винаги се намират участници, които играят извън правилата на играта! Та и при нас така – кой с летни гуми, кой с купена книжка, кой (зло)употребил с някои забранени вещества... Важното е адреналин да има!
Та когато най-накрая крайната цел е достигната, адреналинът е поспаднал, а крайниците – размразени, спокойно мога да поразсъждавам върху цялата ситуация и вярвайте ми, никак не мога да проумея как така не ни предложиха домакинството на зимните олимпийски игри през 2014!
Цяло, цяло... ама при мен явно спойката не действа (особено в понеделник), защото колкото и да се опитвам да накарам краката си да се изправят от леглото, да се напъхат в пантофите и да се запътят в посока кафеварката, те упорито се правят на глухи, лежат като закотвени в топлите завивки и изобщо не се интересуват от кофеиновия глад на душата, а още по-малко от факта, че е понеделник сутрин.
При така създалата се ситуация започва люта битка между (не)щенията на тялото и екзистенциалните мераци на душата и в крайна сметка все пак двата антагониста се сработват за благото на human nature и най-вече на моята скромна личност.
В последствие кафето е изпито, тялото – грижливо опаковано в 99 ката дрехи като същинска зелка рекордьорка от фестивала на зелето в село Петърч , а духът – в пълна бойна готовност да преодолява всички знайни и незнайни перипетии на работния делник.
Всъщност перипетиите започнаха още с прекрачването на прага, понеже точно този понеделник прагът съвсем не ставаше за прекрачване (освен ако крачката ти не е подобрена версия на рекорда на Стефка Костадинова от 1987г). Причината беше проста, едносрична и лаконична: сняг!
Всички факти говореха, че на моите крехки плещи (в случая пети) се падна честта да прокарат първата партина сред необятната снежна пустош пред вкъщи, та като един същи Нийл Армстронг, който с трепет оставил отпечатък от стъпката си на лунната повърхност, и аз така - мислено си затананиках песента „Две следи” и смело и устремено скочих в неизвестността на снежното поле. Още на първите
Но както се казва – мокър от дъжд не се бои, та и аз така уверено и безгрижно заджапах през снежните насипи към съседната пряка, където колеги трябваше минат да ме вземат с автомобил и да ме отведат към крайната цел – офиса.
Крайната цел, обаче, се намира наистина на другия край на София (тя затуй се и нарича „крайна”) и пътят дотам е хем труден, хем славен, както е казал поетът.
Положението съвсем се затегна, когато се оказа, че в разгара на зимата (доколкото една зима може да се разгори) снегът отново ни бил изненадал! Ами тъй де! Какво по изненадващо от февруарския сняг?! ... Може би проливните дъждовете в края на месец юли! Да му се не знае и времето, и изненадите!
Съответно положението по централните пътни артерии на града съвсем беше заприличало на възстановка на блокадата на Ленинград : автомобили от всякакви марки, модели и големини дружно боксуваха в снега и образуваха колони, достойни да съперничат на тези на граничните пунктове на българо-гръцката граница. Там, обаче, разни земеделци се бореха за разни каузи, докато при нас борбата беше преминала на лично ниво под формата на вербални престрелки между шофьорите на закъсалите автомобили. Тъй като последното е трудно да се преразкаже, в резюме ще спомена само, че в словесния двубой щедро се сипеха названия на различни животински видове (особено на отглежданите със стопанска цел птици), най-често се споменаваха майките на шофьорите и някои органи на човешката анатомия. Изобщо образователно е да попадне човек в задръстване!
И така, след около час и половина придвижване със скоростта на подивяла костенурка, нашето МПС най-сетне се добра здраво и читаво до Цариградско шосе, където преместването в пространството доби осезаеми параметри. От този момент нататък, смея да твърдя, ние (и намиращите се около нас автомобили) без да искаме, отбелязахме удивителен дебют в един не толкова познат по нашите географски ширини зимен спорт, а именно – бобслей. За незапознатите ще вметна само, че това е спортно състезание по спускане с шейни по заледена писта.
За миг си помислих, че все още имаме време да се класираме за зимните олимпийски игри във Ванкувър и че ако стигнем читави до офиса, обезателно ще проуча въпроса за участието там! И понеже човек трябва винаги да мисли позитивно, с радост и гордост осъзнах, че може би сме първата нация в Европа, която има възможността да практикува екстремни спортове върху естествен терен, при това напълно безплатно! ...Е, вярно че редовно си плащаме данъците, но пък в резултат получаваме чудна писта, оборудвана с голямо разнообразие от препятствия с различна степен на трудност! (Ето тук швейцарският национален отбор по бобслей може да си изяде ушите от яд!)
За ценителите на високия адреналин препоръчвам маршрута от Централна гара до Младост 4. Трасето е снабдено с множество неравности и хлъзгави участъци! За да няма ощетени и обидени, броят на дупките и пропадналите шахти по настилката поддържа високо ниво на интензитет, а местоположението им спорадично се променя; светофарите регулярно излизат от строя; запалени по екстремните изживявания пенсионери щателно издебват момента, в който внезапно да изскочат пред автомобила ви (най-често организирани на групички по двама с висока концентрация около район Централни хали), а ентусиазирани общинари затварят различни участъци по трасето за неопределено време без никакво предупреждение.
Но това съвсем не е всичко! Както знаете, в спорта винаги се намират участници, които играят извън правилата на играта! Та и при нас така – кой с летни гуми, кой с купена книжка, кой (зло)употребил с някои забранени вещества... Важното е адреналин да има!
Та когато най-накрая крайната цел е достигната, адреналинът е поспаднал, а крайниците – размразени, спокойно мога да поразсъждавам върху цялата ситуация и вярвайте ми, никак не мога да проумея как така не ни предложиха домакинството на зимните олимпийски игри през 2014!
Няма коментари:
Публикуване на коментар