вторник, 29 ноември 2011 г.

Един добродушен дебеличък котарак/A very timid fatty cat

Един добродушен дебеличък котарак... плете шал за пролетния панаир на котешки шалове... Птичето е на баба му, но той много обича да го пуска от клетката... Птичето пък никога не бяга. Никога не намира причина да го прави. Чувства се добре... По небето се носят февруарски сиви като олово облаци и носят промени...

A very timid fatty cat…he weaves a scarf for the Spring Fair of Cat Scarves…The bird is his grandma’s and he likes to let it out of the cage…The bird never flies away as it doesn’t find a reason to because it feels good…Grey like lead February clouds creep in the sky and bring changes…

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

истории в картинки и камъчета

С дъх на циклофлоксацин...

Ден четвъртък.
Като цяло с нищо по-различен от останалите четвъртъци в годината, като изключим, че температурата зад стъклото на прозореца се напъва да постави поредния температурен рекорд под нулата, а някъде в далчене и слънчев Китай около 1.3 милиарда китайчета преяждат с ориз по китайски и пиле в сладко-кисел сос по случай настъпващата година а металния бял заек.
Та за зимата иде реч. Тя, пущината, освен че се заиграва с двуцифрени температури под нулата, щедро сипе бацили, вируси, зарази и миризми зловонни сред нищо неподозиращото население на цяла София и окръг. В следствие училищата биват затворени, за радост на учениците и ужас на родителите, повишава се концентрацията на алкохол у подрастващото поколение и за часове изчезва чесънът от сергиите на Женския пазар и големите търговски вериги. Из улиците плъзват индивиди с болнични маски по лицата и всяват паника сред населението, а над столицата тягостно надвиства призрака на свинския грип.
Та действието, за което искам да ви разкажа, се развива именно в тази апокалиптична обстановка, която обхваща нашата страна през първите два до три месеца на годината.
Главното бездействащо лице, този път не съм аз, а половинката. Казвам бездействащо, защото въпросното лице вече трети ден е сковано от коварен вирус, което автоматично го лишава от възможността да извършва каквито и да е действия, освен едно – да притичва през пет минути до тоалетната.
Къде го бе намерил вирусът аз мога само да гадая, (подозирам че виновници за всичко това са 2 съмнителни наденици от снощната вечеря на половинката). Та значи прибра се лицето А.А. от работа, тръшна се и на леглото и на пук на минусовите градуси навън, бавно и настъпателно започва да вдига температура.
До тук нищо необичайно за този период от годината: А.А. лежи и пъшка, аз проправям пътека до близката аптека, с риск да се натъкна на десетки вирусоносители на опашката пред гишето... Аптекарката – едра женшина с вид на застаряваща фолк певица, крие възрастта си зад болничната маска и се опитва да флиртува с един мустакат господин, чиято простата явно се нуждае от ремонт. Зад мустакатия, обаче, на нисък старт дебне пенсионерка с овит около главата шал с неопредлен цвят и мирис и моментално присича наченките на флирт с писклив гласец, че „тука не е говорилня” и имало било сладкарници за „сладки приказки” ,а на опашката чакали хора с болни крака... Аптекарката я погледна свирепо, подаде опаковка „Простанол” на мустакатия, пърхайки с мигли и въздишайки дълбоко, след което внезапно се заравя в един кашон с илачи, оставяйки пенсионерката да подпира тезгяха близо 10 минути на гореопоменатите болни крака. Отмъстително нещо са жените бре!
Та значи след около половин час престой в аптеката се сдобих с елексира на здравето, капсулиран в няколко блистера "Циклофлоксацин" и – бегом към дома.
Там – мъка! Сашо се мята в леглото като шаран на тезгях... бели очи и продължава да вдига температура... и така – цял ден! Какво ли не опитах... – оцетотерапия, мокри чаршафи, течен аналгин... ама когато отказа да поеме дори лъжица домашно приготвен течен шоколад, си дадох ясна сметка, че положението е сериозно и няма да се размине без лекарска намеса. Видиш ли, за зла беда, часът отдавна бе превалил работното време на нормалните лечебни заведения и трябваше да прибегнем до не дотам нормалните такива – и така към 22 часа местно време щурмувахме „Пирогов”!
Тези, които не са имали щастието да посетят многопрофилната ни болница за спешна помощ – веднага да почерпят за здраве, да си поровят детските книжки и да си прочетат на глас приказката „Болен здрав носи”... нали се сещате?
Та в коридора на болничното здание се мятам на първия изпречил се на пътя ми доктор и припряно го подхващам:
- Докторе, ние сме за спешен кабинет! Бихте ли ни опътили?
Оня ме изгледа от високо, сви рамене, посочи с ръка зад гърба си и присмехулно рече:
- ... Ми то всички тук са за спешния!
Аха... Ясно! Събота вечер – коридорът на Пирогов прелива от индивиди, закъсали със здравето къде благодарение на върлуващия грип, къде – заради съботна почерпка, приключила с ръкопашна схватка...
- Ама вашия случай какъв е? – заинтересува се доктора.
Обяснявам аз на дълго и на широко историята за съмнителните наденички и състоянието на половинката, която пригледно блещи очи и демонстрира натровен поглед.
Докторът явно ни влезе в положението, защото ни препрати по вътрешния коридор към стая 202.
Стая 202 с две думи, се оказа кабинетът за индивиди с вътрешни натравяния. Ослушах се аз пред ключалката, пооткрехнах вратата и като не долових съмнителни индивиди вътре, плахо набутах половинката и затворих след него.
Само че след няма и минута вратата се отвори отново и половинката изпълзя с измъчено изражение, придружено от повече широко, от колкото високо медицинско лице от женски пол (поради болничната маска на лицето не мога да дам повече детайли описания относно неговата персона). Лицето ме погледна право в очите и иззад маската се разнесе тъничък гласец:
- Госпожо, заведете го в Инфекциозна болница. Тук приемаме само натравяния с лекарства! Хранителните са там! Нали я знаете къде е?
Ха така! И таз добра! Натравяния с лекарства... ами... то покрай всички илачи, дето ги изпи моичкият през деня, сигурно и натравяне с лекарства е получил, завалийката. И тъкмо да го кажа гласно, гласът отново се разнесе иззад маската:
- Наденичките и алкохолът са в инфекциозна! Не сте за тук!
Останах като гръмната! Наденичките и алкохолът били там... почти си ги представих цветно как цвърчат из колоарите на отделението в специално монтирани за целта скари, а медицински работници с червени носове сноват като светулки между болничните легла и разсипват спиртни напитки в системите на болните... 100 гр мавруд за 6-то легло в 5-та стая.... 30 гр гроздова за 2-ро легло... и т.н. ... Обаче мигом се окопитих и прогоних въображаемия образ от главата си... грабнах половинката, набутах го в колата и запалих към инфекциозна.
Инфекциозна болница, драги ми смехурко, е една сграда, която повече прилича на декор за снимки на култовия за 80-те филм „Зоната на здрача”, от колкото за болнично заведение. Кацнала на ъгъла на бул. „България „ и бул. Академик Гешов”, сградата нагледно илюстрира архитектурния прогрес на социалистическия гений и липсата на каквато и да е функционалност, камо ли естетика. Потънал в мистеризен мрак, силуетът на болничното здание по никакъв начин не подсказваше, че в него живот кипи... или айде.. поне тлее. Единствено от прозорчето на нощния пазач се разнасяше бледо синя светлинка, която тайнствено премигваше в неравноделен ритъм.
Когато се приближих на една ръка разстояние от кабинката, установих, че източникът на светлинката всъщност е малък телевизор, пред чиито екран пазачът - старче с големи плоски уши, дремеше на пост.
Почуках на стъклото, събудих ушатия човечец от сладка дрямка и отново заразказвах цялата одисея за наденичките, после за стая 202 и как след това се озовахме тук.
Ушатият позвъня по вътрешния телефон, обясни в слушалката (нежно обгърната от голямото му меко ухо) ситуацията и ни отпрати към задната част на сградата, където щели да ни посрещнат.
Пътьом не видях ни един светещ прозорец, но пък голяма част от тъмните прозорци по етажите сякаш се взираха вледеняващо в нас иззад високите си тъмни решетки.... Бррррр!
Задната част на сградата, обаче, ни посрещна със светлина в прозореца... или по-точно прозорец – врата с 2 крила и отново познатите решетки. Тъй като беше единственото място, излъчващо живот, се насочих право натам. Внезапно вратата се отвори и отвътре се подаде чорлава глава на медицинска сестра.
- Вие ли сте с наденичките?
- Ние.. ние... – срамежливо потвърдих и побутнах половинката пред мен да влезе  навътре.
Не мога да не ви опиша какво представляваше това „навътре”... защото съм сигурна, че ония, дето снимат „Зоната на здрача” могат да си гризят ноктите от яд за пропиляната възможност, която се разкриваше пред очите ми.
Помещението, което трудно би могло да се нарече стая, бе с размери метър на 3, сиреч 3 квадрата, един от които бе отделен за тоалетна, а в другите 2 бяха сбутали (не знайно как) кушетка, бюро и закачалка. До тук ясно! Обаче... мебелите определено имаха голяма антикварна стойност, съдейки по дизайна и изпълнението им, а пластовете олющена боя по тях свидетелстваше за дълги (ама много дълги) години служба на медицината.
Техническият прогрес присъстваше в стаята единствено под формата на телефон с шайба. Компютър и периферия – йок.
И от тук насетне се завихри страшен филм.
Та значи набутахме се с половинката в малката болнична стая и срамежливо се свихме до кушетката... то така или иначе нямаше как да се сместим друго яче поради пространствената недостатъчност на помещението.
Шокът от интериорния минимализъм тъкмо отшумяваше, когато реалността ни запрати в нов смущаващ факт: чорлавата сестра, която ни посрещна, освен с прическа на подивяло хипи, попреяло с психотропни гъби, ни „застреля” с още един леко смущаващ факт: беше абсолютно кривогледа. Не, че е редно да абсолютизирам човешките недъзи, но в конкретния случай сестрата незнайно как съумяваше да гледа с едното око половинката, а с другото ме следеше изкъсо, при все, че межу нас (разбирай половинката и мен) зееше едно прилично разстояние, съизмеримо с дължината на кушетката.
Сред най-смущаващите преживявания в живота ми подреждам общуването с кривогледи и заекващи индивиди. Не ме разбирайте погрешно! Напълно осъзнавам тежестта на техните дефекти и винаги съм се отнасяла с необходимото внимание към тях... но няма как да не си спомня едно преживаване от ученическата скамейка винаги, когато общувам с човек с кривогледство.
В основното училище имахме един зловещ учител по физика със страшното прозвище „папа Джеймс”. Въпросният беше с физика на сумист, с прическа а ла Кръстьо Лафазанов и глас, с който спокойно можеше да работи като озвучител на хорор филми. Зловещото му излъчване се допълваше от един дълъг до земята гестаповски кожен шлифер и факта, че освен строги справедлив, даскалът беше и кривоглед. Обикновено след приключването на новия урок папа Джеймс започваше да изпитва. Най-неприятният момент, обаче, настъпваше, когато даскалът си избираше жертва. Обикновено изстрелваше иззад катедрата въпрос за 1 000 лв. и оглеждаше многозначително притихналата аудитория, след което вперваше очи в няколко души едновременно и посочваше с поглед кой да отговори на въпроса му. Именно тогава настъпваше голям смут, защото никой не знаеше към кого всъщност гледа папа Джеймс! Едното му око обхождаше предните редици, а другото блуждаеше към задните чинове. Всеки от нас се натискаше на мястото си и се правеше на разсеян, което вбесяваше папа Джеймс и той измъкваше злощастната си жертва направо от чина на черната дъска, като въртеше между пръстите си ухоито й като копчето на руски радиоприемник „Селда” и мърмореше:
„Аз го гледам, а то върти очи и се пули като Теле у зЕле!”
Следваше показна инквизиция на черната дъска, която обикновено завършваше със сълзи и сополи и тлъста красивозавъртяна двойка в бележника на жертвата...
Та в общи линии от тогава у мен е останало чувството за безвъзвратна обреченост всеки път, когато ми се налага да общувам с кривогледи люде и на няколко пъти съм се хващала как при такава ситуация дланите ми се изпотяват, а върховете на ушите ми пламват цели в алени петна.
Та когато в онази нощ в болнижата ни посрещтна кривогледата медицинска сестра, осъзнах, че нещата не отиват никак на добре.
Слава богу, след като ни информира, че ще се наложи да изчакаме малко, сестрата се измуши из вратата и ни остави да съзерцаваме самотно оскъдния интериор. След нейното излизане стаичката значително се изпразни, а петната по стените сякаш станаха още по-ярки. Забелязах как иззад избелелите тапети тухлената мазилка срамежливо разголваше керемиденочервена голота, а на пода, току до металната кушетка, гордо се мъдреше дупка с калибрите на своите далечни посестрими по булевард „Слатински”. Това, което ме смути най-много, обаче, не беше изкъртената обстановка, нито кратера на пода... Това, което направо ме втрещи, беше един уред, ако мога така да го нарека, който се белееше на бюрото зад телефонния апарат. Уредът представляваше дървена дъска с размерите на човешка длан, от средата на която стърчеше крив пирон, а на него плътно бяха нанизани хартиени бележки и квитанции, изписани с неразгадаем докторски почерк. Според мен, това беше прародителят на днешния съвремен органайзер, вероятно изработен по мистична пра-българска технология преди много много години, да не кажа направо епохи! И мен ако питате, мястото му съвсем не беше тук, а в някоя тракийска гробница или най-малкото поне в исторически музей и съм сигурна, че всеки себеуважаващ се археолог над средното ниво би се съгласил с мен, че това чудо нечувано спокойно може да се отнесе в графата „праисторически технологии за съхранение на информация”... ама мен, уви, никой не ме пита...
Размишленията ми относно уреда бяха прекъснати, когато вратата се отвори с трясък и в стаичката влетя сестрата, придружена от върлинеста мъжка фигура в зелена манта.
Върлината, която оттук насетне ще наричам доктор Страшимиров, беше скрила лицето си зад зелена медицинска маска, но нито маската, нито мантата можеха да прикрият обилното окосмение, с което природата щедро го бе надарила.
Докторът явно забеляза нашето втрещение, защото нервно придърпа маската си нагоре, като по този начин демонстрира дебелите си, подобни на вурстчета космати пръсти и продума насечено:
- Кой от вас е болният и кави са оплакванията?
Половинката се поразмърда стеснително и започна да обяснява състоянието си, докато аз, противно на волята си, продължавах да се блещя пред косматата реалност и да се двоумя дали някой не ни е поръчал „скрита камера” и сега злобничко ни гледа сеира?!
Докторът помоли половинката да легне на кушетката и започна да го преглежда. Измери му температурата и кръвното, преслуша му дробовете и отсече:
 - До два дни ще си като нов! Ще ти предпиша лекарства – и седна на бюрото, за да напише рецептата, ама така седна,че направо полегна и опря нос в бюрото, докато нервният му докторски почерк шареше по бланката...
Мдам... Единият - кривоглед, другият – късоглед... Абе направо Куку и Пипи от всякъде... Та пише Страшимиров рецептата и обяснява кое хапче кога и как се взима и т.н. и т.н., а половинката го пита свенливо:
- Вие фактура за прегледа ще ми издадете ли, че ми трябва за допълнителното здравно осигуряване, такова...
- Ама ще ви издадем, разбира се – с охота отвърна докторът и го изгледа изпод рунтавите си вежди (или по-точно изпод една голяма рунтава вежда, защото в неговия случай двете вежди се бяха събрали в едно хомогенно рунтаво цяло) - то сигурно и диагноза ще ви трябва за фактурата?
- Ами ще ми трябва, такова... – потвърди половинката...
- Ами няма проблеми, младеж, ама малко ще я понапудрим тая ваша диагноза – рече докторът и започна да твори един ферман, едно чудо – 3 страници диагноза! И какво ми ти напудряне, ти казвам, направо цяла научна фантастика! Да се чуди човек после как половинката още мърда след всички симптоми, включени от док. Страшимиров в мнимата диагноза!
От човек със стомашно натравяне, в рамките на има-няма 10 минути половинката премина през първа, втора и трета (фаталната трета!) фаза на коремен тиф, напреднала форма на пневмония, язва на дванадесетопръстника, играещ клепач на лявото око, гръдна жаба и камъни в бъбреците! Изобщо – сбъднатата мечта на патоанатома, при това в цял ръст! Вече съвсем безсрамно се озъртах за екипа на „Скрита камера” и не можех да повярвам, че всичко това се случва наистина! Обаче фактите са си факти и се намираха пред очите ми – в плът и кръв, както се казва, и в буйни и рунтави косми, бих добавила нескромно аз.
Та едва дочакахме сестрата да донесе фактурата, измрънкахме някакво изплашено „довиждане” и се изнизахме навън, изпроводени от два чифта вперени в нас медицински очи, особено едното от тях...
Пътят наобратно минаваше пак покрай кабинката пазача с големите уши. Човечецът пак бе събуден от сладка дрямка, за да ни отвори бариерата... Любезно му благодарихме и се измъкнахме навън. На излизане се обърнах и му помахах с ръка за довиждане. Пазачът дружелюбно размаха уши в отговор на моя поздрав, а вятърът довя до нас последните му думи: ”... Сполайте!... И пак да дойдете!...”

февруари 2011 г.

сряда, 16 ноември 2011 г.

На този човек - пожар му е на главата... защото паричките му излетели след една червена фуста.... А той - обкръжен от черни мисли, се чуди как да убие времето до заплата....

Телефонни неволи

Всичко започна, когато в една студена зимна вечер телефонът ми внезапно умря. Ей така - без никакво дълго боледуване, без никакви предварителни симптоми, без никаква логическа причина... просто отказа да поеме жизненонеобходимата доза електричество, помръкна, заглъхна и до там!
Абе уж не съм материалист, ама наистина ми домъчня за него... все пак толкова неща си бяхме изговорили за пет години, толкова пъти ме бе спасявал от успиване, закъсняване, пропускане на важни поводи и срещи... толкова потоци от емоции бяха преминали през мъничката му електронна платка, че нямаше как да се простя рaвнодушно с него и да не се потопя в тиха меланхолия за няколко минути...
Но нали все пак съм си рационален тип, бързо се окопитих (все се чудя от де е дошъл тоз глагол в наш'та родна реч омайна сладка), направих бърз преглед на наличните финансови авоари, грабнах половинката и хукнахме към кварталния МОЛ с цел закупуване на мобилен апарат, съответстващ на нуждите и естетическите възгледи на моята скромна личност.
МОЛ-ът на Стамболийски (както е известен кварталния), съвсем не е сред любимите ми места за пазаруване поради промишленото количество пубери, които се събират на цели тълпи пред входа и безсрамно демонстрират хормоналния си дисбаланс... но пък има едно основно предимство: работи до късно, при това всеки ден.
Та нахълтваме с половинката в последния работен час на въпросното здание, и без много да му мислим се отправяме към магазина на добре позната от телевизионния екран верига за мобилни комуникации.
Още щом пристъпихме територията на въпросния магазин, към нас се втурна русуляв младеж в синя ризка и зачурулика с гасец, с който можеш щедро да намажеш накладките на цял селскостопански двор амортизирани комбайни:
” С какво мога да ви бъда полезен?”
„Ами... - смутено измънках аз -... търся си телефон...”
„Чудесно!“ - изписука с възторг младежът, сякаш на света няма по-голямо щастие от това да останеш без телефон и да се юрнеш по нощите из магазините, за да се сдобиеш с така нужното комуникационно средство. „Имаме страхотна промоция на най-новия хипер гига ултра модерен телефон „Х“ с хипер гига ултра много памет, интернет, телевизия, радио, камера, мегафон, диктофон, грамофон, домофон, меню с 243 езикови опции ( вкл. иврит, горно и долно лужишки, тамилски език, всички наречията от африканското езиково семейство Банту и не на последно място някои древни езици като старогръцки, хибру и санскрит.)... освен това към него получавате бонус безжични слушалки, калъфче с пасторални мотиви и комплект тамагочета от последно поколение (мъжко и женско с опции за размножаване).
„ Ами.. - пак замънках аз - аз всъщност си търся най-обикновен телефон, такова... нали се сещате - слушалка, говорител, батерия и евентуално аларма, че сутрин ми е трудно ставането....”
Младежът ми метна такъв изпепеляващ поглед, че почти усетих как температурата в магазина се покачи с няколко градуса, един кактус повехна пред очите ми, а онзи, без да променя мазната съставка в тембъра си, взе да нарежда за някакви хипер ултра гига изгодни промоции и размята усърдно някаква лъскава брошура пред носа на половинката. И докато половинката културно симулираше интерес към брошурата, аз успях да метна бърз поглед към изложбената витрина и мигновено съзрях един прилично скромен телефон на прилично скромна сума.
Без да губя повече време, повлякох половинката и младежа в синята ризка към витрината, забучих пръст в телефона и отсякох: „Този!”
Продавачът нададе свиреп писък, сакаш току що бе ударил шестица от тотото:
„ Гига ултра мега добър избор! Това е невероятен телефонен апарат! Страхотен дизайн, нечовешки параметри за тази цена!“
И докато се усетя, телефонът се беше преместил от витрината в ръката ми, а оня, русулявият, чупеше китки а ла Деян Неделчев (за справка виж „Икебана”), охкаше и ахкаше, сякаш в ръката ми се намирше не най-обикновен телефон, а самият свещен граал пълен с благовонно масло... Но не си мислете, че имах възможност да се порадвам на телефончето... нищо подобно! Преди дори да успея да вляза в основното меню, индивидът наречен ПРОДАВАЧ грабна телефона от ръцете ми и за секунди успя да го разглоби на съставните му части:
„Ето вижте! Контролният чип на този модел е гига ултра свръх модерен с директна връзка към четеца и микрофона! Абсолютен връх! А такава платка виждали ли сте някога?”
„Ми аз нищо не разбирам от платки” - смънках виновно и забих поглед във върха на лявата си обувка досущ като зрелостник, хванат да преписва на матурата по литература.
„Недопустимо невежество! Тази платка съдържа цели 3 контактни площадки, 4 микро чипа, 2 независими конектора и изключително фин корпус! Разработена е специално от НАСА за осъществяване на контакт с ивзънземен разум и се използва от 3 световни производители на безжични телефонни апарати и преносими компютри и един изследователски център за проучване на открития космос!”
При тези неоспорими доводи вече си представях, как навъртам невероятна сметка от разговори с приказливи извънземни и вътрешно се надявам последните да са барем от нашата галактика, че инак доживот ще трябва да изплащам заеми за телефонни сметки...
Продавачът явно усети колебанието ми, защото отново ме заля с поток от суперлативи по посока на телефона, от които разбрах единствено, че като лоялен абонат на своя телефонен оператор се ползвам от специална ценова промоция и мога да се сдобия с невероятната разработка на НАСА и прилежащите й чаркалъци за доста сносна сума.
След това нещата се случиха бързо - от блуждаеща безтелефонна персона, за по-малко от минута се превърнах в пълноправна страна от покупко-продажбен договор.
След като положих подписа си в договора, обаче, лицето, наречено продавач, рязко загуби интерес към моята личност, пожела ми „приятен ден“ (отбелязвам - без мазната субстанция в тембъра!), завъртя се на пети и започна да мята хищен поглед към останалите посетителите в магазина.
След като се превърнах в горд притежател на „хипер гига ултра мега добър телефон“ (цитат от продавача!), с половинката се спогледахме, прибрахме новата придобивка и прилежащата й документация, хванахме се под ръка и се отправихме навън. На излизане мернах един крещящ рекламен стикер до самия изход, който гласеше „ Очакват ви безброй изненади”...
В този момент си нямах никакъв хабер колко истина се крие в това изречение... и вярвайте ми, изненадите не закъсняха. Само ден по-късно хипер гига ултра добрият ми телефонен апарат с „извънземната“ платка изненадващо блокира и никакви увещания и заплахи не успяха да го върнат към нормалното му състояние. Разбира се, не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в магазина и да се изправя отново очи в очи с любимия продавач.
Още с приближването към МОЛ-а изпитах неприятното усещане, че нещо не е съвсем в ред. Та влизам аз с плаха стъпка в магазина и се насочвам към познатия русуляв младеж. За разлика от предходния път, онзи беше заличил любезните обноски и мазната субстанция в гласа си и ме посрещна толкова сухо, сякаш предходната вечер е прекалил със сухо мартини и сухи мезета...
„Мога ли да бъда полезен с нещо?”
„Ами, надявам се” – казах аз и се впуснах да обяснявам как хипер гига ултра модерният ми нов телефон внезапно блокира след има няма ден, от както го бях купила.
„Хм... Може би сте го експлоатирали неправилно! Няма как да блокира иначе!”
Ама че работа! Какво ли означава да експлоатираш един телефон неправилно? Вероятно съм се опитала да осъществя връзка с извънземен разум посредством оголен кабел и трансформатор за високо напрежение... или пък съм решила да проверя дали гига ултра мега добрата 5 мегапикселова камера може да прави подводни снимки в домашен аквариум? Що за бзеумие изобщо!
„Но аз само се опитвах да говоря по телефона! Нищо друго не съм му правила...” – виновно измънках аз и усетих как ушите ми пламват и се покриват с червени петна, сякаш това е най-глупавото нещо, което можеш да направиш с един телефон. –Ама телефонът е в гаранция! – жално проплаках - Трябва да направим нещо!”
Продавачът ме изгледа така, сякаш за пръв път чува подобно нещо... почеса се зад ухото и отсече:
„Ами ще извикам управителя. Аз нищо повече не мога да напарвавя!”
Останах като гръмната. Не можел нищо повече да направи! Че за това ли му дават заплата на тоя!? Преди да се окопитя, обаче, русулявият се шмугна в някаква врата зад щанда и след около 10 минути излезе с въпросния управител: бръснато момче с телосложение на домашно говедо с 3 букви и физионимия на рецидивист, същата омразна синя ризка и бадж, който го идентифицираше като управител на търговския обект.
- К’ъв е проблема, гос’-жо? – изскърца бикоподобният със силен провинциален акцент.
И аз заразказвах от начало как съм си купила телефона преди има няма ден-два... как почти не съм го ползвала, защото въпросният взе, че блокира, преди да успея да проведа няколко разговора, пък аз по принцип имам нужда от телефончето, щото съм от т.нар. мобилно поколение и т.н.
Оня взе апарата, помота го из ръцете си и диагностицира без грам колебание:
„Вероятно неправилна експлоатация!”
Тук вече нервите ми не издържаха:
„Вижте, господине, телефонът е в гаранция и въобще не ме интересува вашето мнение! Искам да го смените с друг апарат, желателно работещ и по възможност тук и сега!”
„Не мога да направя такова нещо, гос’жо! Срокът за рекламация е 3 дена, а вие идвате на четвъртия. Имате право само на сервиз и нищо друго.”
Тук вече наистина прекалиха! В закона си го пише черно на бяло – срокът за рекламация е 6 месеца от установяване на повредата, 2 години след покупката!
Но ето, че и тук ударих на камък. Оказа се, че с управителя явно сме чели 2 различни закона, защото оня за пръв път чувал, видиш ли, за тези срокове. Той познавал бил закона и нищо подобно не се споменавало в него, демек няма да ми сменят телефона, пък аз да се тръшкам колкото си искам.
Ето тук, обаче, вместо да се потопя в отчаян гняв и да прежаля блокирания апарат и една прилична сума от заплатата си, която остявих за него, аз изпитах луд порив да се изправя срещу тази световна несправедливост и като един същи дон Кихот да размахам меча на Мамбрино срещу лошите великани... И наистина наивността ми се оказа съизмерима с тази, на героя не Сервантес, ама кой да знае....
Та да си търсиш правата по институциите в нашата родина мила се оказа по-трудно от това, да намериш игла в купа сено. Първо: отделяш си около 2 месеца ходене по мъките. Второ: зареждаш се с търпение, нерви и... билетчета за градския транспорт (защото посещенията на гореспоменатите институции са свързани с панорамна обиколка на столицата), минерална вода, чадър и сухари за из път. Трето: стискаш палци някой да ти обърне внимание и да не ти затрие я жалба, я договор, я гаранция... че тогава не ти остава нищо друго, освен да се примириш с неправдите по света и у нас и да пиеш една студена вода за здраве.
И така... първа стъпка: жалба към търговеца, който отказва да ми смени телефона.
И ето ме отново в магазина: в рамките на около 10 мин. управителят упорито отказва да регистрира моето присъствие, но накрая все пак ме удостоява с въпросителен поглед.
Аз, обаче, съм съвсем подготвена за подобно отношение и отново на дълго и на широко му разказвам повода за моето посещение. Само че този път съм разпечатала закона барабар с всички упоменати в него срокове и смело го навирам под носа на оня – да си го прочете на спокойствие и да не лъже бедните хорица за щяло и за нещяло. След това най-културно поисках да си пусна жалба по каналния ред, как си пише в закона, и да чакам справедливото възмездие. До тук всичко мина гладко, но при споменаването на жалбата, оня се усмихна ехидно и ме уведоми, че жалби се подават в администрацията им, която се намира.... на другия край на София. Твой проблем, май човек!
Но както вече споменах, това не е никаква пречка за моето честолюбие и още на следващия ден се позиционирах в сградата на администрацията. Там, обаче, след дълго лутане от гише на гише, най-сетне някаква напета русокоса дама ми обясни със заучена сервилност, че те жалби не приемали от има-няма година и трябвало пак да се върна в магазина. На въпроса ми защо от магазина ме разходиха до администрацията, пък тя пак ме връща в магазина, русокосата не ми даде логично обяснение и побърза да си намери някакъв много спешен ангажимент, в който моето присъствие не се вписваше.
Та се наложи за ен-ти път да се върна в магазина, където всъщност можело да подам жалба, ама нещо не съм била разбрала. И таз добра! Аз не съм била разбрала! Ама нейсе! Реших, че няма смисъл да вдигам пара, подписах жалбата и си тръгнах победоносно. Оттам - право в комисията за защита на потребителите! Там пък ме накараха да пускам електронна жалба и ме предупредиха, че нещата се случвали бавно, да съм имала търпение, че колко още хора чакали преди мен, пък те работели в намален състав (нали е криза) и т.н и т.н. Живи да ги ожалиш, завалийките. Все пак успях и там да се вредя и не ми оставаше нищо друго, освен да изчакам справедливостта да възтъжествува.
И така... минаха дни, седмици, месец и един светъл ден получих уведомително писмо от комисията, че рекламацията ми ще бъде удовлетворена, управителят ще бъде санкциониран (и вече няма да бъде управител), та да ходя в магазина да си взема новото телефонче.
”О, миг, поспри!” - би възкликнал поетът в такъв момент! С усмивка на уста си затананиках ода на радостта и се запътих към магазина с писмото в ръка. Там нещата се случиха бързо: аз им предадох писмото – те ми предадоха новия апарат, разписахме по един анекс за двете страни и си стиснахме ръцете. Не мога да не ви призная: жестокостта ми се сломи и веднага забравих всички стари търкания и проблеми... до след няколко дена, когато новият апарат блокира внезапно и необратимо. На четвъртия ден! (а както ми каза новият управител ден след това, рекламации се приемали до третия ден след покупката, а аз съм се появила на четвъртия, демек – history repeated).

петък, 11 ноември 2011 г.

дух в бутилки





... Позабравени бутилки... пръснати са вече насам-натам, но ми носят спомен за отминалото лято...

преди сън.../ Dreaming time




Шушулко обича да спи... светът на сънищата често е много по-интересен от реалния.
Проблемът е там, че Шушулко заспива много трудно... за това вечер той пие билков чай с мед, мляко и канела и брои овце.
...1 ...2 ...3 ...
Beanpod likes to sleep…the world of dreams is often much more interesting than the real world. The thing is Beanpod has difficulties to fall sleep…so every evening he has herbal tea with honey, milk and cinnamon and he counts sheep...1...2...3...