понеделник, 29 март 2010 г.

Бегълци. Escapees

Всъщност прасето е основният мозък в цялото бягство :)
Пък и ми се искаше да нарисувам някаква битова ситуация с прасе. Овенът му е другарче. Двамата са решили да бягат в гората, за да спасят кожата ( и джоланите) :) Селяните пък, наблягат на винцето и благодарение на това двете хайванчета се измъкват незабелязано :)

неделя, 28 март 2010 г.

Шофьорски трепети


Екстремизмът не ми е вродена черта… агресията пък още по-малко… дори винаги съм се смятала по-скоро за миролюбива и отстъпчива, отколкото за конфликтна личност, обаче има ситуации, които отприщват звяра в мен и направо ми иде да хвана една дебела гьостерица… и както е казал другарят Антон Семьонович Макаренко, „Бой каждъй индивид превъзпитают и в дароге направляют!”
Ама то, веднъж възпитано, как да му промениш мисленето бе! То като в черепната му кутия само бели мерцедеси, мутреси, анцузи и маанета, къде ти място за акъл?
По улиците плъзнали едни ми ти индивиди лъснати, барнати, в големи, скъпи автомобили, с малки клетъчни телефони, с малко мозъчни клетки, с много банкноти в портфейлите, с малко задръжки в поведението… с много недвижими имоти, с малко платени данъци, с твърде дебел гръб и твърде тънък морал, с низ/ски приятели на високи позиции и изобщо…
Тези хора през една голяма част от денонощието са водачи на моторни превозни средства, шофьори демек, като за целта разполагат със законовите документи (сиреч книжка и талон), придобити по незаконни начини (сиреч с връзки и пари), а последиците от тази широко възприета практика засягат мирните граждани (като моята скромна личност), за които десетгодишните автомобили минават все още за нови, а правилникът за движение по пътищата важи с пълната си сила.
Излиза, значи, мирният гражданин сутрин влиза в превозното си средство, слага си колана, подава си мигача (тик-так, тик-так) и се впуска по прашните пътища на родината. Още на първия светофар, обаче стоп! Червена светлина!
Спира нашият човек и културно изчаква зеления сигнал на светофара, когато задностоящият пикап надава протяжен вой, шофьорът, побеснял и потен аграрен тип, с изскочили жили и кървясали очи, подава зейнала паст през прозореца и започва да реве с пълния си капацитет разни закани за теб, за майка ти, за леля ти, за сестра ти и за кучето ти… защото, видиш ли, не си потеглил на ЖЪЛТО!
Изнасяш се ти по най-бързия начин, викаш си на ум „тоя сигурна я родилка кара към родилното, я закъснял пасажер на летището”… и тамън на следващия светофар същият този пикап се озовава пред теб, свалил си е прозореца и го удря на лаф с шОфера от съседната лента.
Аналогична ситуация: светофарът червен като градински домат посред лято, автомобилите чинно мръзнат по местата си и чакат разрешаващия сигнал и тъкмо когато жълтото премине в зелено и колите се готвят плавно да потеглят, започва една симфония от клаксони, едно чудо… и защо ли? Ами защото нашият човек с пикапа си довършва лафа най-безцеремонно и хич не му пука, че цяло село само него чака, един вид.
Туй, ще речете, частен случай… Така да е, щом сте рекли! Ама то по нашите пътищата само частни случай май се разхождат… Нашенецът, като се качи в кола, забравя и толерантност, и кавалерство,(за правилника да не говорим), че и търпението му стига колкото за едното.. Жълто…
Не зная национален комплекс ли е, болест ли някаква (шофьорски грип примерно), бяс ли, що ли... Но до голяма степен у нас с пълна сила важи поговорката: нашенски шофьор - жив дявол!”
И за да не кажете, че видиш ли изопачавам родната действителност, ще ви разкажа как реагира нашенецът, когато, не дай си боже, се случи ПТП и вината не е в него.
Тук трябва да си призная нещо: като млад шофьор смятам, че между движещи се МПС-та се справям сравнително добре, обаче сред недвижещите се... това е една друга тема. Сиреч не мога да паркирам и туй то! Паркирането, драги ми Смехурко, е голямата мъка на шофьора в мен, а френският гараж - направо класическа драма в няколко части!
Та започваме с половинката всяка вечер да се учим на френски гараж (и едва сега започвам да проумявам странния шовинизъм на франсетата с всичките им там френски гаражи, френски ключове, френски парфюми, че и нашенския червен касис нарекли френско грозде...) Как да е...
Та на втората седмица успях да намаля маневрите при паркиране от 4-5- до 1-2. Половинката ме потупа гордо по рамото и заключи с категоричност: „Готова си!”.
Е да де, ама нали никога не е късно да станеш за резил, при това баш кога не трябва!
Налага се, значи, една вечер, при това съвсем наскоро, моята личност да излезе с колата, да се предвижи от точка А до точка Б, откъдето да вземе субект С (в случая един брой майка), и да се върне в изходната точка. Дотук всичко минава безпрепятствено. Обаче идва най-тегавият момент, демек паркирането френски гараж между 3 коли... направо висш пилотаж... и съответно го отнесе най-скъпата кола в гореспоменатото трио:   между опел, фолксваген и мерцедес го отнесе баш мерцедесът. При това черен, „петнайсетица”, каквото и да значи това. Жертва: 1 брой, десен мигач (от мерцедеса де). На моето 13-годишно ситроенче ни драскотина, ни пукнатина. Пич!
И таз добра, Петранке, викам си аз наум и пресмятам колко пари имам в портфейла и на колко възлиза евентуалната щета. Пък си и мисля какво ще кажа - че не съм видяла мерцедеса, не върви; че са се намесили извънземни сили и са ми отнели контрола над колата, съвсем пък няма да мине... та явно ще трябва да поднасям голата истина, сиреч не успях да си преценя разстоянието и туй то! Звъня аз на звънеца на кооперацията с физиономия „Вальо Топлото пред Българския конституционен съд” и чакам тъмното бъдеще.
Сега ще речете, че какво толкова! Един счупен мигач! Да де, ама регистрацията на мерцедеса беше благоевградска, пък действителността, уви, бе още по-жестока... Собственикът се оказа един окомплектован в анцуг чичкo от Гоце Делчев (за невежите само ще вметна, че по оня край са много серт. Ама мноооооого серт!).   Та вкарах аз поглед тип “майка плаче, грамофон свири” и започнах да излагам фактите, да въвеждам на преден план портфейла и да хъкам и мъкам - абе дай да ти платя щетите и кой откъдето, всеки по пътя си.. Ама как по пътя си, като очевадно сме на един път, при това почти на калъп! Като отвори една уста онзи ми ти индивид, не уста, ами цяло пастище, та като ревна, като взе да нарежда ту за шофьорските ми умения, ту за ония, дето ни давали книжките, ту за горчивата му участ да дойде веднъж и той в столицата и баш на него да се случи.... и всичко това обилно гарнирано с всевъзможни епитети и метафори от родопския фолкор.
Беден е речникът ми да възпроизведе половинчасовата му тирада, а пък по мое мнение многострадалната Геновева от едноименното произведение направо да си излиза в неплатен отпуск и да се не връща при тази жестока конкуренция
Стоя аз като градинско мушкато в саксия, виновно забола очи в земята и очаквам онова същество да приключи с ругатните, та да минем по същество. Слава богу, оттук насетне всичко отне 15 мин., един нов мигач, 28 лв. назад и бутилка ракия за моралните щети, дето, видиш ли, съм ги причинила (тоя много морален се извъди, ама нейсе!).
Пък за какъв ми ти морал съм седнала да ви разправям аз, какво ми ти кавалерство, какви  ми ти хора, пътища, автомобили, като ден след случката дочух от един познат индивид следния коментар:
„Ами сама си си виновна! Ако беше избягала тогава, никой нямаше да те разбере и хем парите спестени, хем нерви нямаше да хабиш, хем ракията цяла!”
 Ееееейййй, в такива случаи направо ми иде да натисна клаксона, да отворя широко прозорци, багажник, врати, шибидах и да викна с цяло гърло: Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”






За панелките - с любоФ!

За панелките... С ЛЮБОВ!

Кой каза, че панелките били недъгавата рожба на родното строителство?! Кой е този архитектурен инвалид, самозван разбирач, деградирал мозък, дето сигурно цял живот е водил безполезно съществуване в някой маломерен монолит с ТЕЦ, телефон и СОД?
Ами че панелката, мой човек, в историята на строителството, е своего рода черешката на тортата, върхът на сладоледа, шапчицата на Червената шапчица, папионката на Георги Лозанов, пищовът на Митьо Пищова и мустакът на Милко Калайджиев, при това всичките взети заедно... и изобщо панелното строителство е висша форма на междуличностната адаптация, верен индикатор на социалния статус на обитателите си и мощен отпор срещу изначалната екзистенциална самота на индивида в обществото, ще знайш!
Заспорили ми разните ми там псевдоразбирачи, че панелката била лишена от естетика със своите самоцелни кръпки и цветни петна по етажите... Абе ей, хора, не спорете, като не разбирате нещата! Самоцелни били кръпките, липсвала била естетика! Тук, драги, голата естетика не минава, тук урбанизираната красотата е впрегната в полза на социалната единица, сиреч човешкия индивид! Тук, ако щете, тази ваша липса на естетика е много по-полезна на обществото от бароковите ангели по стените на Нотр Дам дьо Пари! Защото докато ангелите съвсем безполезно си висят по стените и събират гаргите, нашите цветни изолации дават на индивида безценна информация за обитателите на жилището. Ето на, миналия месец Петров от долния вход си сложи термоизолация на спалнята – факт, в който няма нищо лошо! Само че Петров така и не пребоядиса фасадата на стената, нито подмени дограмата на прозорците.. абе един вид половинчата работа! И какъв извод може да си направи случайния наблюдател? Ами много просто – у Петрови са изпаднали малко повече пари накуп един вид, но еднократно и недостатъчно за цялостен ремонт. Докато като погледнеш Симеонови от петия етаж – там явно дириджето е съвсем различно, защото и дограмата смениха, и целия апартамент изолираха, и боядисаха в един такъв пастелно розов нюанс, че съвсем ти става ясно, че им е розово положението... и всеки месец все по нещичко донапасват, донаправят... Та така и слепият ще види, че там явно нов доходоносен източник на доходи се е появил... пък и Симеонова заглади косъм, ново кожено палто си купи, сибирска лисица - лимитид едишън, ще знаеш!
Та ей по този  начин човек като вдигне взор към фасадата на една кооперация, веднага му става ясно кой с какъв доход разполага. И не мога да разбера какво толкова на някои хора им боде очите тази фасадна социология, какво неевропейско намират в нея, като братята финландци от време оно така си боядисват домовете, че всеки да знае:
Червена фасада – бедна къща, Бяла фасада- среден доход, Жълта фасада – хич и не припарвай! Без специална покана няма да влезеш, пък ако ще да се повредиш от напъни.
Ама онези ми ти финландци – студен народ, праволинеен – като са казали червено, бяло, жълто – значи червено, бяло, жълто и толкоз! А нашенецът, нали е изобретателна натура, хем цвета сам ще си избере, хем ще притури на терасата една саксия с мушкато или каскадно сакъзче... някои по-практични люде даже домат ще си насадят на терасата, с колче ще го изправят! Мани ги ти ония северняци! Финландия ли?!
Ама като говорим за социален статус, не бива да прескачаме социалния живот на панелния обитател! Защото както споменах по-рано, нищо не може да социализира човешкия индивид със себеподобните му по-добре от панелния дом! Та там скуката и самотата са чужди и далечни понятия, ще знаеш!
Ето на: прибира се човек вкъщи, залепя се до тръбите на парното в кухнята и таман да се унесе в сладка дрямка и изведнъж до сетивата му достига коварен аромат на попска яхния с лук... Върти се човека в полудрямката си, слюнкоотделя досущ като кучето на Павлов при светната лампа, но миризмата си стои и човърка сетивата му като безмилостен инструмент на Великата инквизиция... И какво му остава на бедния човечец, освен да долепи ухо до тръбата на парното и да открие източника на досадния аромат. И о, чудо?! Тръбата на парното, освен проводник на коварни миризми, се оказва чудесен заместител на телефонната слушалка (бедний, бедний Александър Бел... кому беше нужен твоя телефон!). И след минута всичко ти става ясно:
Източникът на аромата натрапник се нахожда два етажа по-надолу, среден апартамент – Иванова! Работата е ясна! Уж случайно ще намине човекът у Иванова за щипка сол примерно, ще метне небрежен комплимент колко хубаво ухае попската яхния, пък Иванова е интелигентна жена,  щедра... ще го покани на вечеря ... и работата е опечена!
Речено-сторено! Ето го нашия човек – настанен е на масата у Иванова, блажено сърба яхнията и обсъжда със стопанката 7 643 епизод на „Дързост и красота” и внезапно породилата се любов между Брук и доведения син на чичото на шурей й по майчина линия. И тъкмо когато се оказва, че въпросният доведен син на чичото на шурей й по майчина линия всъщност й е природен брат от предходен брак на баща й с втората зълва на бившия й мъж, когато внезапен вик прорязва тишината: „Гоооллллл!”
Опаааа... Ушевадно викът принадлежи на младия Симеонов от последния етаж – отявлен хаймана и запалянко, любител на 100-процентовия адреналин... и най-вече Локо Мездра! Мдаммм... Какво са четири етажа пред радостта на човешкия дух!? За човешкото щастие прегради (и фасади) няма открити! Явно Локото пак са обърнали мача! А това означава само една: довечера няма да се спи, защото една радост не е истинска радост, ако не я споделиш с .. целия вход! Но не си мислете, че младият Симеонов ще тръгне от етаж на етаж, от врата на врата и ще събира съмишленици... нищо подобно... Напротив! Никак даже няма да е необходимо човек да напуска топлата постеля на леглото си, за да бъде съпричастен с импровизирания Пайнер концерт, който предстои да се разрази на последния етаж! Незнайният гений, създал панелния комплекс, е помислил за всичко!
Лежиш си в леглото, затваряш очи, добронамерен съсед ти помага да забравиш битовизмите на делника и те изпраща в дебрите на фолк клуб „Планета”, където знойна брюнетка ти шепне на ушенце фанатично, че трябва да се пазиш от приятелки... миловидна блондинка те облъчва с обвинения, че си й причинил сърдечна аритмия, нарушил си обмена на веществата й (дамата рязко престанала да се храни), предизвикал си едва ли не природен катаклизъм... ама тя нямало да се спре (не става ясно какво да спре)... И тогава сърцето ти, разкъсано от обвиненията на блондинката, самотно и отчаяно, събира цялата своя екзистенциална мъка в потенциала на гласните си струни и проплаква самотно в нощта: „ Юбрееее,!”...
... И , о, чудо! Десетки гласове от вси страни, стени и тръби (на парното-бел.ред.) съпричастно отвръщат на твоя зов ”Юбреееее, Пешо! Наздравееее!”...


сряда, 17 март 2010 г.

Плажен гларус

                                   Плажен гларус гони рускиня по плажа J
                     
                                                      *архив лято 2005
       

Момчето с аквариума

                                        момчето с аквариума :)
... мечтае да е лято и да е на Каварна... пък утре има контролно по алгебра...
рибите са виновни - лъжат!

петък, 12 март 2010 г.

Дамата с котките. The Lady with the cats


Ето какво роди моето "котешко" настроение - това е дамата с котките, която като остарее ще стане една от онези старици, които хранят много улични котки :) Но сега е просто красивата червенокоса дама с котките и всички ветеринари са влюбени в нея :) :) :)

Here is what came out of my “cat” mood. This is the lady with the cats; when she grows old she’ll be one of those odd women who feed many street cats. But now she’s just the pretty red-haired lady with the cats and all vets are in love with her…