Шофьорски трепети

Екстремизмът не ми е вродена черта… агресията пък още по-малко… дори винаги съм се смятала по-скоро за миролюбива и отстъпчива, отколкото за конфликтна личност, обаче има ситуации, които отприщват звяра в мен и направо ми иде да хвана една дебела гьостерица… и както е казал другарят Антон Семьонович Макаренко, „Бой каждъй индивид превъзпитают и в дароге направляют!”

Ама то, веднъж възпитано, как да му промениш мисленето бе! То като в черепната му кутия само бели мерцедеси, мутреси, анцузи и маанета, къде ти място за акъл?

По улиците плъзнали едни ми ти индивиди лъснати, барнати, в големи, скъпи автомобили, с малки клетъчни телефони, с малко мозъчни клетки, с много банкноти в портфейлите, с малко задръжки в поведението… с много недвижими имоти, с малко платени данъци, с твърде дебел гръб и твърде тънък морал, с низ/ски приятели на високи позиции и изобщо…

Тези хора през една голяма част от денонощието са водачи на моторни превозни средства, шофьори демек, като за целта разполагат със законовите документи (сиреч книжка и талон), придобити по незаконни начини (сиреч с връзки и пари), а последиците от тази широко възприета практика засягат мирните граждани (като моята скромна личност), за които десетгодишните автомобили минават все още за нови, а правилникът за движение по пътищата важи с пълната си сила.

Излиза, значи, мирният гражданин сутрин влиза в превозното си средство, слага си колана, подава си мигача (тик-так, тик-так) и се впуска по прашните пътища на родината. Още на първия светофар, обаче стоп! Червена светлина!

Спира нашият човек и културно изчаква зеления сигнал на светофара, когато задностоящият пикап надава протяжен вой, шофьорът, побеснял и потен аграрен тип, с изскочили жили и кървясали очи, подава зейнала паст през прозореца и започва да реве с пълния си капацитет разни закани за теб, за майка ти, за леля ти, за сестра ти и за кучето ти… защото, видиш ли, не си потеглил на ЖЪЛТО!

Изнасяш се ти по най-бързия начин, викаш си на ум „тоя сигурна я родилка кара към родилното, я закъснял пасажер на летището”… и тамън на следващия светофар същият този пикап се озовава пред теб, свалил си е прозореца и го удря на лаф с шОфера от съседната лента.

Аналогична ситуация: светофарът червен като градински домат посред лято, автомобилите чинно мръзнат по местата си и чакат разрешаващия сигнал и тъкмо когато жълтото премине в зелено и колите се готвят плавно да потеглят, започва една симфония от клаксони, едно чудо… и защо ли? Ами защото нашият човек с пикапа си довършва лафа най-безцеремонно и хич не му пука, че цяло село само него чака, един вид.

Туй, ще речете, частен случай… Така да е, щом сте рекли! Ама то по нашите пътищата само частни случай май се разхождат… Нашенецът, като се качи в кола, забравя и толерантност, и кавалерство,(за правилника да не говорим), че и търпението му стига колкото за едното.. Жълто…

Не зная национален комплекс ли е, болест ли някаква (шофьорски грип примерно), бяс ли, що ли... Но до голяма степен у нас с пълна сила важи поговорката: нашенски шофьор - жив дявол!”

И за да не кажете, че видиш ли изопачавам родната действителност, ще ви разкажа как реагира нашенецът, когато, не дай си боже, се случи ПТП и вината не е в него.

Тук трябва да си призная нещо: като млад шофьор смятам, че между движещи се МПС-та се справям сравнително добре, обаче сред недвижещите се... това е една друга тема. Сиреч не мога да паркирам и туй то! Паркирането, драги ми Смехурко, е голямата мъка на шофьора в мен, а френският гараж - направо класическа драма в няколко части!

Та започваме с половинката всяка вечер да се учим на френски гараж (и едва сега започвам да проумявам странния шовинизъм на франсетата с всичките им там френски гаражи, френски ключове, френски парфюми, че и нашенския червен касис нарекли френско грозде...) Как да е...

Та на втората седмица успях да намаля маневрите при паркиране от 4-5- до 1-2. Половинката ме потупа гордо по рамото и заключи с категоричност: „Готова си!”.

Е да де, ама нали никога не е късно да станеш за резил, при това баш кога не трябва!

Налага се, значи, една вечер, при това съвсем наскоро, моята личност да излезе с колата, да се предвижи от точка А до точка Б, откъдето да вземе субект С (в случая един брой майка), и да се върне в изходната точка. Дотук всичко минава безпрепятствено. Обаче идва най-тегавият момент, демек паркирането френски гараж между 3 коли... направо висш пилотаж... и съответно го отнесе най-скъпата кола в гореспоменатото трио:   между опел, фолксваген и мерцедес го отнесе баш мерцедесът. При това черен, „петнайсетица”, каквото и да значи това. Жертва: 1 брой, десен мигач (от мерцедеса де). На моето 13-годишно ситроенче ни драскотина, ни пукнатина. Пич!

И таз добра, Петранке, викам си аз наум и пресмятам колко пари имам в портфейла и на колко възлиза евентуалната щета. Пък си и мисля какво ще кажа - че не съм видяла мерцедеса, не върви; че са се намесили извънземни сили и са ми отнели контрола над колата, съвсем пък няма да мине... та явно ще трябва да поднасям голата истина, сиреч не успях да си преценя разстоянието и туй то! Звъня аз на звънеца на кооперацията с физиономия „Вальо Топлото пред Българския конституционен съд” и чакам тъмното бъдеще.

Сега ще речете, че какво толкова! Един счупен мигач! Да де, ама регистрацията на мерцедеса беше благоевградска, пък действителността, уви, бе още по-жестока... Собственикът се оказа един окомплектован в анцуг чичкo от Гоце Делчев (за невежите само ще вметна, че по оня край са много серт. Ама мноооооого серт!).   Та вкарах аз поглед тип “майка плаче, грамофон свири” и започнах да излагам фактите, да въвеждам на преден план портфейла и да хъкам и мъкам - абе дай да ти платя щетите и кой откъдето, всеки по пътя си.. Ама как по пътя си, като очевадно сме на един път, при това почти на калъп! Като отвори една уста онзи ми ти индивид, не уста, ами цяло пастище, та като ревна, като взе да нарежда ту за шофьорските ми умения, ту за ония, дето ни давали книжките, ту за горчивата му участ да дойде веднъж и той в столицата и баш на него да се случи.... и всичко това обилно гарнирано с всевъзможни епитети и метафори от родопския фолкор.

Беден е речникът ми да възпроизведе половинчасовата му тирада, а пък по мое мнение многострадалната Геновева от едноименното произведение направо да си излиза в неплатен отпуск и да се не връща при тази жестока конкуренция
Стоя аз като градинско мушкато в саксия, виновно забола очи в земята и очаквам онова същество да приключи с ругатните, та да минем по същество. Слава богу, оттук насетне всичко отне 15 мин., един нов мигач, 28 лв. назад и бутилка ракия за моралните щети, дето, видиш ли, съм ги причинила (тоя много морален се извъди, ама нейсе!).
Пък за какъв ми ти морал съм седнала да ви разправям аз, какво ми ти кавалерство, какви  ми ти хора, пътища, автомобили, като ден след случката дочух от един познат индивид следния коментар:
„Ами сама си си виновна! Ако беше избягала тогава, никой нямаше да те разбере и хем парите спестени, хем нерви нямаше да хабиш, хем ракията цяла!”
 Ееееейййй, в такива случаи направо ми иде да натисна клаксона, да отворя широко прозорци, багажник, врати, шибидах и да викна с цяло гърло: Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”