четвъртък, 17 ноември 2011 г.

С дъх на циклофлоксацин...

Ден четвъртък.
Като цяло с нищо по-различен от останалите четвъртъци в годината, като изключим, че температурата зад стъклото на прозореца се напъва да постави поредния температурен рекорд под нулата, а някъде в далчене и слънчев Китай около 1.3 милиарда китайчета преяждат с ориз по китайски и пиле в сладко-кисел сос по случай настъпващата година а металния бял заек.
Та за зимата иде реч. Тя, пущината, освен че се заиграва с двуцифрени температури под нулата, щедро сипе бацили, вируси, зарази и миризми зловонни сред нищо неподозиращото население на цяла София и окръг. В следствие училищата биват затворени, за радост на учениците и ужас на родителите, повишава се концентрацията на алкохол у подрастващото поколение и за часове изчезва чесънът от сергиите на Женския пазар и големите търговски вериги. Из улиците плъзват индивиди с болнични маски по лицата и всяват паника сред населението, а над столицата тягостно надвиства призрака на свинския грип.
Та действието, за което искам да ви разкажа, се развива именно в тази апокалиптична обстановка, която обхваща нашата страна през първите два до три месеца на годината.
Главното бездействащо лице, този път не съм аз, а половинката. Казвам бездействащо, защото въпросното лице вече трети ден е сковано от коварен вирус, което автоматично го лишава от възможността да извършва каквито и да е действия, освен едно – да притичва през пет минути до тоалетната.
Къде го бе намерил вирусът аз мога само да гадая, (подозирам че виновници за всичко това са 2 съмнителни наденици от снощната вечеря на половинката). Та значи прибра се лицето А.А. от работа, тръшна се и на леглото и на пук на минусовите градуси навън, бавно и настъпателно започва да вдига температура.
До тук нищо необичайно за този период от годината: А.А. лежи и пъшка, аз проправям пътека до близката аптека, с риск да се натъкна на десетки вирусоносители на опашката пред гишето... Аптекарката – едра женшина с вид на застаряваща фолк певица, крие възрастта си зад болничната маска и се опитва да флиртува с един мустакат господин, чиято простата явно се нуждае от ремонт. Зад мустакатия, обаче, на нисък старт дебне пенсионерка с овит около главата шал с неопредлен цвят и мирис и моментално присича наченките на флирт с писклив гласец, че „тука не е говорилня” и имало било сладкарници за „сладки приказки” ,а на опашката чакали хора с болни крака... Аптекарката я погледна свирепо, подаде опаковка „Простанол” на мустакатия, пърхайки с мигли и въздишайки дълбоко, след което внезапно се заравя в един кашон с илачи, оставяйки пенсионерката да подпира тезгяха близо 10 минути на гореопоменатите болни крака. Отмъстително нещо са жените бре!
Та значи след около половин час престой в аптеката се сдобих с елексира на здравето, капсулиран в няколко блистера "Циклофлоксацин" и – бегом към дома.
Там – мъка! Сашо се мята в леглото като шаран на тезгях... бели очи и продължава да вдига температура... и така – цял ден! Какво ли не опитах... – оцетотерапия, мокри чаршафи, течен аналгин... ама когато отказа да поеме дори лъжица домашно приготвен течен шоколад, си дадох ясна сметка, че положението е сериозно и няма да се размине без лекарска намеса. Видиш ли, за зла беда, часът отдавна бе превалил работното време на нормалните лечебни заведения и трябваше да прибегнем до не дотам нормалните такива – и така към 22 часа местно време щурмувахме „Пирогов”!
Тези, които не са имали щастието да посетят многопрофилната ни болница за спешна помощ – веднага да почерпят за здраве, да си поровят детските книжки и да си прочетат на глас приказката „Болен здрав носи”... нали се сещате?
Та в коридора на болничното здание се мятам на първия изпречил се на пътя ми доктор и припряно го подхващам:
- Докторе, ние сме за спешен кабинет! Бихте ли ни опътили?
Оня ме изгледа от високо, сви рамене, посочи с ръка зад гърба си и присмехулно рече:
- ... Ми то всички тук са за спешния!
Аха... Ясно! Събота вечер – коридорът на Пирогов прелива от индивиди, закъсали със здравето къде благодарение на върлуващия грип, къде – заради съботна почерпка, приключила с ръкопашна схватка...
- Ама вашия случай какъв е? – заинтересува се доктора.
Обяснявам аз на дълго и на широко историята за съмнителните наденички и състоянието на половинката, която пригледно блещи очи и демонстрира натровен поглед.
Докторът явно ни влезе в положението, защото ни препрати по вътрешния коридор към стая 202.
Стая 202 с две думи, се оказа кабинетът за индивиди с вътрешни натравяния. Ослушах се аз пред ключалката, пооткрехнах вратата и като не долових съмнителни индивиди вътре, плахо набутах половинката и затворих след него.
Само че след няма и минута вратата се отвори отново и половинката изпълзя с измъчено изражение, придружено от повече широко, от колкото високо медицинско лице от женски пол (поради болничната маска на лицето не мога да дам повече детайли описания относно неговата персона). Лицето ме погледна право в очите и иззад маската се разнесе тъничък гласец:
- Госпожо, заведете го в Инфекциозна болница. Тук приемаме само натравяния с лекарства! Хранителните са там! Нали я знаете къде е?
Ха така! И таз добра! Натравяния с лекарства... ами... то покрай всички илачи, дето ги изпи моичкият през деня, сигурно и натравяне с лекарства е получил, завалийката. И тъкмо да го кажа гласно, гласът отново се разнесе иззад маската:
- Наденичките и алкохолът са в инфекциозна! Не сте за тук!
Останах като гръмната! Наденичките и алкохолът били там... почти си ги представих цветно как цвърчат из колоарите на отделението в специално монтирани за целта скари, а медицински работници с червени носове сноват като светулки между болничните легла и разсипват спиртни напитки в системите на болните... 100 гр мавруд за 6-то легло в 5-та стая.... 30 гр гроздова за 2-ро легло... и т.н. ... Обаче мигом се окопитих и прогоних въображаемия образ от главата си... грабнах половинката, набутах го в колата и запалих към инфекциозна.
Инфекциозна болница, драги ми смехурко, е една сграда, която повече прилича на декор за снимки на култовия за 80-те филм „Зоната на здрача”, от колкото за болнично заведение. Кацнала на ъгъла на бул. „България „ и бул. Академик Гешов”, сградата нагледно илюстрира архитектурния прогрес на социалистическия гений и липсата на каквато и да е функционалност, камо ли естетика. Потънал в мистеризен мрак, силуетът на болничното здание по никакъв начин не подсказваше, че в него живот кипи... или айде.. поне тлее. Единствено от прозорчето на нощния пазач се разнасяше бледо синя светлинка, която тайнствено премигваше в неравноделен ритъм.
Когато се приближих на една ръка разстояние от кабинката, установих, че източникът на светлинката всъщност е малък телевизор, пред чиито екран пазачът - старче с големи плоски уши, дремеше на пост.
Почуках на стъклото, събудих ушатия човечец от сладка дрямка и отново заразказвах цялата одисея за наденичките, после за стая 202 и как след това се озовахме тук.
Ушатият позвъня по вътрешния телефон, обясни в слушалката (нежно обгърната от голямото му меко ухо) ситуацията и ни отпрати към задната част на сградата, където щели да ни посрещнат.
Пътьом не видях ни един светещ прозорец, но пък голяма част от тъмните прозорци по етажите сякаш се взираха вледеняващо в нас иззад високите си тъмни решетки.... Бррррр!
Задната част на сградата, обаче, ни посрещна със светлина в прозореца... или по-точно прозорец – врата с 2 крила и отново познатите решетки. Тъй като беше единственото място, излъчващо живот, се насочих право натам. Внезапно вратата се отвори и отвътре се подаде чорлава глава на медицинска сестра.
- Вие ли сте с наденичките?
- Ние.. ние... – срамежливо потвърдих и побутнах половинката пред мен да влезе  навътре.
Не мога да не ви опиша какво представляваше това „навътре”... защото съм сигурна, че ония, дето снимат „Зоната на здрача” могат да си гризят ноктите от яд за пропиляната възможност, която се разкриваше пред очите ми.
Помещението, което трудно би могло да се нарече стая, бе с размери метър на 3, сиреч 3 квадрата, един от които бе отделен за тоалетна, а в другите 2 бяха сбутали (не знайно как) кушетка, бюро и закачалка. До тук ясно! Обаче... мебелите определено имаха голяма антикварна стойност, съдейки по дизайна и изпълнението им, а пластовете олющена боя по тях свидетелстваше за дълги (ама много дълги) години служба на медицината.
Техническият прогрес присъстваше в стаята единствено под формата на телефон с шайба. Компютър и периферия – йок.
И от тук насетне се завихри страшен филм.
Та значи набутахме се с половинката в малката болнична стая и срамежливо се свихме до кушетката... то така или иначе нямаше как да се сместим друго яче поради пространствената недостатъчност на помещението.
Шокът от интериорния минимализъм тъкмо отшумяваше, когато реалността ни запрати в нов смущаващ факт: чорлавата сестра, която ни посрещна, освен с прическа на подивяло хипи, попреяло с психотропни гъби, ни „застреля” с още един леко смущаващ факт: беше абсолютно кривогледа. Не, че е редно да абсолютизирам човешките недъзи, но в конкретния случай сестрата незнайно как съумяваше да гледа с едното око половинката, а с другото ме следеше изкъсо, при все, че межу нас (разбирай половинката и мен) зееше едно прилично разстояние, съизмеримо с дължината на кушетката.
Сред най-смущаващите преживявания в живота ми подреждам общуването с кривогледи и заекващи индивиди. Не ме разбирайте погрешно! Напълно осъзнавам тежестта на техните дефекти и винаги съм се отнасяла с необходимото внимание към тях... но няма как да не си спомня едно преживаване от ученическата скамейка винаги, когато общувам с човек с кривогледство.
В основното училище имахме един зловещ учител по физика със страшното прозвище „папа Джеймс”. Въпросният беше с физика на сумист, с прическа а ла Кръстьо Лафазанов и глас, с който спокойно можеше да работи като озвучител на хорор филми. Зловещото му излъчване се допълваше от един дълъг до земята гестаповски кожен шлифер и факта, че освен строги справедлив, даскалът беше и кривоглед. Обикновено след приключването на новия урок папа Джеймс започваше да изпитва. Най-неприятният момент, обаче, настъпваше, когато даскалът си избираше жертва. Обикновено изстрелваше иззад катедрата въпрос за 1 000 лв. и оглеждаше многозначително притихналата аудитория, след което вперваше очи в няколко души едновременно и посочваше с поглед кой да отговори на въпроса му. Именно тогава настъпваше голям смут, защото никой не знаеше към кого всъщност гледа папа Джеймс! Едното му око обхождаше предните редици, а другото блуждаеше към задните чинове. Всеки от нас се натискаше на мястото си и се правеше на разсеян, което вбесяваше папа Джеймс и той измъкваше злощастната си жертва направо от чина на черната дъска, като въртеше между пръстите си ухоито й като копчето на руски радиоприемник „Селда” и мърмореше:
„Аз го гледам, а то върти очи и се пули като Теле у зЕле!”
Следваше показна инквизиция на черната дъска, която обикновено завършваше със сълзи и сополи и тлъста красивозавъртяна двойка в бележника на жертвата...
Та в общи линии от тогава у мен е останало чувството за безвъзвратна обреченост всеки път, когато ми се налага да общувам с кривогледи люде и на няколко пъти съм се хващала как при такава ситуация дланите ми се изпотяват, а върховете на ушите ми пламват цели в алени петна.
Та когато в онази нощ в болнижата ни посрещтна кривогледата медицинска сестра, осъзнах, че нещата не отиват никак на добре.
Слава богу, след като ни информира, че ще се наложи да изчакаме малко, сестрата се измуши из вратата и ни остави да съзерцаваме самотно оскъдния интериор. След нейното излизане стаичката значително се изпразни, а петната по стените сякаш станаха още по-ярки. Забелязах как иззад избелелите тапети тухлената мазилка срамежливо разголваше керемиденочервена голота, а на пода, току до металната кушетка, гордо се мъдреше дупка с калибрите на своите далечни посестрими по булевард „Слатински”. Това, което ме смути най-много, обаче, не беше изкъртената обстановка, нито кратера на пода... Това, което направо ме втрещи, беше един уред, ако мога така да го нарека, който се белееше на бюрото зад телефонния апарат. Уредът представляваше дървена дъска с размерите на човешка длан, от средата на която стърчеше крив пирон, а на него плътно бяха нанизани хартиени бележки и квитанции, изписани с неразгадаем докторски почерк. Според мен, това беше прародителят на днешния съвремен органайзер, вероятно изработен по мистична пра-българска технология преди много много години, да не кажа направо епохи! И мен ако питате, мястото му съвсем не беше тук, а в някоя тракийска гробница или най-малкото поне в исторически музей и съм сигурна, че всеки себеуважаващ се археолог над средното ниво би се съгласил с мен, че това чудо нечувано спокойно може да се отнесе в графата „праисторически технологии за съхранение на информация”... ама мен, уви, никой не ме пита...
Размишленията ми относно уреда бяха прекъснати, когато вратата се отвори с трясък и в стаичката влетя сестрата, придружена от върлинеста мъжка фигура в зелена манта.
Върлината, която оттук насетне ще наричам доктор Страшимиров, беше скрила лицето си зад зелена медицинска маска, но нито маската, нито мантата можеха да прикрият обилното окосмение, с което природата щедро го бе надарила.
Докторът явно забеляза нашето втрещение, защото нервно придърпа маската си нагоре, като по този начин демонстрира дебелите си, подобни на вурстчета космати пръсти и продума насечено:
- Кой от вас е болният и кави са оплакванията?
Половинката се поразмърда стеснително и започна да обяснява състоянието си, докато аз, противно на волята си, продължавах да се блещя пред косматата реалност и да се двоумя дали някой не ни е поръчал „скрита камера” и сега злобничко ни гледа сеира?!
Докторът помоли половинката да легне на кушетката и започна да го преглежда. Измери му температурата и кръвното, преслуша му дробовете и отсече:
 - До два дни ще си като нов! Ще ти предпиша лекарства – и седна на бюрото, за да напише рецептата, ама така седна,че направо полегна и опря нос в бюрото, докато нервният му докторски почерк шареше по бланката...
Мдам... Единият - кривоглед, другият – късоглед... Абе направо Куку и Пипи от всякъде... Та пише Страшимиров рецептата и обяснява кое хапче кога и как се взима и т.н. и т.н., а половинката го пита свенливо:
- Вие фактура за прегледа ще ми издадете ли, че ми трябва за допълнителното здравно осигуряване, такова...
- Ама ще ви издадем, разбира се – с охота отвърна докторът и го изгледа изпод рунтавите си вежди (или по-точно изпод една голяма рунтава вежда, защото в неговия случай двете вежди се бяха събрали в едно хомогенно рунтаво цяло) - то сигурно и диагноза ще ви трябва за фактурата?
- Ами ще ми трябва, такова... – потвърди половинката...
- Ами няма проблеми, младеж, ама малко ще я понапудрим тая ваша диагноза – рече докторът и започна да твори един ферман, едно чудо – 3 страници диагноза! И какво ми ти напудряне, ти казвам, направо цяла научна фантастика! Да се чуди човек после как половинката още мърда след всички симптоми, включени от док. Страшимиров в мнимата диагноза!
От човек със стомашно натравяне, в рамките на има-няма 10 минути половинката премина през първа, втора и трета (фаталната трета!) фаза на коремен тиф, напреднала форма на пневмония, язва на дванадесетопръстника, играещ клепач на лявото око, гръдна жаба и камъни в бъбреците! Изобщо – сбъднатата мечта на патоанатома, при това в цял ръст! Вече съвсем безсрамно се озъртах за екипа на „Скрита камера” и не можех да повярвам, че всичко това се случва наистина! Обаче фактите са си факти и се намираха пред очите ми – в плът и кръв, както се казва, и в буйни и рунтави косми, бих добавила нескромно аз.
Та едва дочакахме сестрата да донесе фактурата, измрънкахме някакво изплашено „довиждане” и се изнизахме навън, изпроводени от два чифта вперени в нас медицински очи, особено едното от тях...
Пътят наобратно минаваше пак покрай кабинката пазача с големите уши. Човечецът пак бе събуден от сладка дрямка, за да ни отвори бариерата... Любезно му благодарихме и се измъкнахме навън. На излизане се обърнах и му помахах с ръка за довиждане. Пазачът дружелюбно размаха уши в отговор на моя поздрав, а вятърът довя до нас последните му думи: ”... Сполайте!... И пак да дойдете!...”

февруари 2011 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар