сряда, 16 ноември 2011 г.

Телефонни неволи

Всичко започна, когато в една студена зимна вечер телефонът ми внезапно умря. Ей така - без никакво дълго боледуване, без никакви предварителни симптоми, без никаква логическа причина... просто отказа да поеме жизненонеобходимата доза електричество, помръкна, заглъхна и до там!
Абе уж не съм материалист, ама наистина ми домъчня за него... все пак толкова неща си бяхме изговорили за пет години, толкова пъти ме бе спасявал от успиване, закъсняване, пропускане на важни поводи и срещи... толкова потоци от емоции бяха преминали през мъничката му електронна платка, че нямаше как да се простя рaвнодушно с него и да не се потопя в тиха меланхолия за няколко минути...
Но нали все пак съм си рационален тип, бързо се окопитих (все се чудя от де е дошъл тоз глагол в наш'та родна реч омайна сладка), направих бърз преглед на наличните финансови авоари, грабнах половинката и хукнахме към кварталния МОЛ с цел закупуване на мобилен апарат, съответстващ на нуждите и естетическите възгледи на моята скромна личност.
МОЛ-ът на Стамболийски (както е известен кварталния), съвсем не е сред любимите ми места за пазаруване поради промишленото количество пубери, които се събират на цели тълпи пред входа и безсрамно демонстрират хормоналния си дисбаланс... но пък има едно основно предимство: работи до късно, при това всеки ден.
Та нахълтваме с половинката в последния работен час на въпросното здание, и без много да му мислим се отправяме към магазина на добре позната от телевизионния екран верига за мобилни комуникации.
Още щом пристъпихме територията на въпросния магазин, към нас се втурна русуляв младеж в синя ризка и зачурулика с гасец, с който можеш щедро да намажеш накладките на цял селскостопански двор амортизирани комбайни:
” С какво мога да ви бъда полезен?”
„Ами... - смутено измънках аз -... търся си телефон...”
„Чудесно!“ - изписука с възторг младежът, сякаш на света няма по-голямо щастие от това да останеш без телефон и да се юрнеш по нощите из магазините, за да се сдобиеш с така нужното комуникационно средство. „Имаме страхотна промоция на най-новия хипер гига ултра модерен телефон „Х“ с хипер гига ултра много памет, интернет, телевизия, радио, камера, мегафон, диктофон, грамофон, домофон, меню с 243 езикови опции ( вкл. иврит, горно и долно лужишки, тамилски език, всички наречията от африканското езиково семейство Банту и не на последно място някои древни езици като старогръцки, хибру и санскрит.)... освен това към него получавате бонус безжични слушалки, калъфче с пасторални мотиви и комплект тамагочета от последно поколение (мъжко и женско с опции за размножаване).
„ Ами.. - пак замънках аз - аз всъщност си търся най-обикновен телефон, такова... нали се сещате - слушалка, говорител, батерия и евентуално аларма, че сутрин ми е трудно ставането....”
Младежът ми метна такъв изпепеляващ поглед, че почти усетих как температурата в магазина се покачи с няколко градуса, един кактус повехна пред очите ми, а онзи, без да променя мазната съставка в тембъра си, взе да нарежда за някакви хипер ултра гига изгодни промоции и размята усърдно някаква лъскава брошура пред носа на половинката. И докато половинката културно симулираше интерес към брошурата, аз успях да метна бърз поглед към изложбената витрина и мигновено съзрях един прилично скромен телефон на прилично скромна сума.
Без да губя повече време, повлякох половинката и младежа в синята ризка към витрината, забучих пръст в телефона и отсякох: „Този!”
Продавачът нададе свиреп писък, сакаш току що бе ударил шестица от тотото:
„ Гига ултра мега добър избор! Това е невероятен телефонен апарат! Страхотен дизайн, нечовешки параметри за тази цена!“
И докато се усетя, телефонът се беше преместил от витрината в ръката ми, а оня, русулявият, чупеше китки а ла Деян Неделчев (за справка виж „Икебана”), охкаше и ахкаше, сякаш в ръката ми се намирше не най-обикновен телефон, а самият свещен граал пълен с благовонно масло... Но не си мислете, че имах възможност да се порадвам на телефончето... нищо подобно! Преди дори да успея да вляза в основното меню, индивидът наречен ПРОДАВАЧ грабна телефона от ръцете ми и за секунди успя да го разглоби на съставните му части:
„Ето вижте! Контролният чип на този модел е гига ултра свръх модерен с директна връзка към четеца и микрофона! Абсолютен връх! А такава платка виждали ли сте някога?”
„Ми аз нищо не разбирам от платки” - смънках виновно и забих поглед във върха на лявата си обувка досущ като зрелостник, хванат да преписва на матурата по литература.
„Недопустимо невежество! Тази платка съдържа цели 3 контактни площадки, 4 микро чипа, 2 независими конектора и изключително фин корпус! Разработена е специално от НАСА за осъществяване на контакт с ивзънземен разум и се използва от 3 световни производители на безжични телефонни апарати и преносими компютри и един изследователски център за проучване на открития космос!”
При тези неоспорими доводи вече си представях, как навъртам невероятна сметка от разговори с приказливи извънземни и вътрешно се надявам последните да са барем от нашата галактика, че инак доживот ще трябва да изплащам заеми за телефонни сметки...
Продавачът явно усети колебанието ми, защото отново ме заля с поток от суперлативи по посока на телефона, от които разбрах единствено, че като лоялен абонат на своя телефонен оператор се ползвам от специална ценова промоция и мога да се сдобия с невероятната разработка на НАСА и прилежащите й чаркалъци за доста сносна сума.
След това нещата се случиха бързо - от блуждаеща безтелефонна персона, за по-малко от минута се превърнах в пълноправна страна от покупко-продажбен договор.
След като положих подписа си в договора, обаче, лицето, наречено продавач, рязко загуби интерес към моята личност, пожела ми „приятен ден“ (отбелязвам - без мазната субстанция в тембъра!), завъртя се на пети и започна да мята хищен поглед към останалите посетителите в магазина.
След като се превърнах в горд притежател на „хипер гига ултра мега добър телефон“ (цитат от продавача!), с половинката се спогледахме, прибрахме новата придобивка и прилежащата й документация, хванахме се под ръка и се отправихме навън. На излизане мернах един крещящ рекламен стикер до самия изход, който гласеше „ Очакват ви безброй изненади”...
В този момент си нямах никакъв хабер колко истина се крие в това изречение... и вярвайте ми, изненадите не закъсняха. Само ден по-късно хипер гига ултра добрият ми телефонен апарат с „извънземната“ платка изненадващо блокира и никакви увещания и заплахи не успяха да го върнат към нормалното му състояние. Разбира се, не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в магазина и да се изправя отново очи в очи с любимия продавач.
Още с приближването към МОЛ-а изпитах неприятното усещане, че нещо не е съвсем в ред. Та влизам аз с плаха стъпка в магазина и се насочвам към познатия русуляв младеж. За разлика от предходния път, онзи беше заличил любезните обноски и мазната субстанция в гласа си и ме посрещна толкова сухо, сякаш предходната вечер е прекалил със сухо мартини и сухи мезета...
„Мога ли да бъда полезен с нещо?”
„Ами, надявам се” – казах аз и се впуснах да обяснявам как хипер гига ултра модерният ми нов телефон внезапно блокира след има няма ден, от както го бях купила.
„Хм... Може би сте го експлоатирали неправилно! Няма как да блокира иначе!”
Ама че работа! Какво ли означава да експлоатираш един телефон неправилно? Вероятно съм се опитала да осъществя връзка с извънземен разум посредством оголен кабел и трансформатор за високо напрежение... или пък съм решила да проверя дали гига ултра мега добрата 5 мегапикселова камера може да прави подводни снимки в домашен аквариум? Що за бзеумие изобщо!
„Но аз само се опитвах да говоря по телефона! Нищо друго не съм му правила...” – виновно измънках аз и усетих как ушите ми пламват и се покриват с червени петна, сякаш това е най-глупавото нещо, което можеш да направиш с един телефон. –Ама телефонът е в гаранция! – жално проплаках - Трябва да направим нещо!”
Продавачът ме изгледа така, сякаш за пръв път чува подобно нещо... почеса се зад ухото и отсече:
„Ами ще извикам управителя. Аз нищо повече не мога да напарвавя!”
Останах като гръмната. Не можел нищо повече да направи! Че за това ли му дават заплата на тоя!? Преди да се окопитя, обаче, русулявият се шмугна в някаква врата зад щанда и след около 10 минути излезе с въпросния управител: бръснато момче с телосложение на домашно говедо с 3 букви и физионимия на рецидивист, същата омразна синя ризка и бадж, който го идентифицираше като управител на търговския обект.
- К’ъв е проблема, гос’-жо? – изскърца бикоподобният със силен провинциален акцент.
И аз заразказвах от начало как съм си купила телефона преди има няма ден-два... как почти не съм го ползвала, защото въпросният взе, че блокира, преди да успея да проведа няколко разговора, пък аз по принцип имам нужда от телефончето, щото съм от т.нар. мобилно поколение и т.н.
Оня взе апарата, помота го из ръцете си и диагностицира без грам колебание:
„Вероятно неправилна експлоатация!”
Тук вече нервите ми не издържаха:
„Вижте, господине, телефонът е в гаранция и въобще не ме интересува вашето мнение! Искам да го смените с друг апарат, желателно работещ и по възможност тук и сега!”
„Не мога да направя такова нещо, гос’жо! Срокът за рекламация е 3 дена, а вие идвате на четвъртия. Имате право само на сервиз и нищо друго.”
Тук вече наистина прекалиха! В закона си го пише черно на бяло – срокът за рекламация е 6 месеца от установяване на повредата, 2 години след покупката!
Но ето, че и тук ударих на камък. Оказа се, че с управителя явно сме чели 2 различни закона, защото оня за пръв път чувал, видиш ли, за тези срокове. Той познавал бил закона и нищо подобно не се споменавало в него, демек няма да ми сменят телефона, пък аз да се тръшкам колкото си искам.
Ето тук, обаче, вместо да се потопя в отчаян гняв и да прежаля блокирания апарат и една прилична сума от заплатата си, която остявих за него, аз изпитах луд порив да се изправя срещу тази световна несправедливост и като един същи дон Кихот да размахам меча на Мамбрино срещу лошите великани... И наистина наивността ми се оказа съизмерима с тази, на героя не Сервантес, ама кой да знае....
Та да си търсиш правата по институциите в нашата родина мила се оказа по-трудно от това, да намериш игла в купа сено. Първо: отделяш си около 2 месеца ходене по мъките. Второ: зареждаш се с търпение, нерви и... билетчета за градския транспорт (защото посещенията на гореспоменатите институции са свързани с панорамна обиколка на столицата), минерална вода, чадър и сухари за из път. Трето: стискаш палци някой да ти обърне внимание и да не ти затрие я жалба, я договор, я гаранция... че тогава не ти остава нищо друго, освен да се примириш с неправдите по света и у нас и да пиеш една студена вода за здраве.
И така... първа стъпка: жалба към търговеца, който отказва да ми смени телефона.
И ето ме отново в магазина: в рамките на около 10 мин. управителят упорито отказва да регистрира моето присъствие, но накрая все пак ме удостоява с въпросителен поглед.
Аз, обаче, съм съвсем подготвена за подобно отношение и отново на дълго и на широко му разказвам повода за моето посещение. Само че този път съм разпечатала закона барабар с всички упоменати в него срокове и смело го навирам под носа на оня – да си го прочете на спокойствие и да не лъже бедните хорица за щяло и за нещяло. След това най-културно поисках да си пусна жалба по каналния ред, как си пише в закона, и да чакам справедливото възмездие. До тук всичко мина гладко, но при споменаването на жалбата, оня се усмихна ехидно и ме уведоми, че жалби се подават в администрацията им, която се намира.... на другия край на София. Твой проблем, май човек!
Но както вече споменах, това не е никаква пречка за моето честолюбие и още на следващия ден се позиционирах в сградата на администрацията. Там, обаче, след дълго лутане от гише на гише, най-сетне някаква напета русокоса дама ми обясни със заучена сервилност, че те жалби не приемали от има-няма година и трябвало пак да се върна в магазина. На въпроса ми защо от магазина ме разходиха до администрацията, пък тя пак ме връща в магазина, русокосата не ми даде логично обяснение и побърза да си намери някакъв много спешен ангажимент, в който моето присъствие не се вписваше.
Та се наложи за ен-ти път да се върна в магазина, където всъщност можело да подам жалба, ама нещо не съм била разбрала. И таз добра! Аз не съм била разбрала! Ама нейсе! Реших, че няма смисъл да вдигам пара, подписах жалбата и си тръгнах победоносно. Оттам - право в комисията за защита на потребителите! Там пък ме накараха да пускам електронна жалба и ме предупредиха, че нещата се случвали бавно, да съм имала търпение, че колко още хора чакали преди мен, пък те работели в намален състав (нали е криза) и т.н и т.н. Живи да ги ожалиш, завалийките. Все пак успях и там да се вредя и не ми оставаше нищо друго, освен да изчакам справедливостта да възтъжествува.
И така... минаха дни, седмици, месец и един светъл ден получих уведомително писмо от комисията, че рекламацията ми ще бъде удовлетворена, управителят ще бъде санкциониран (и вече няма да бъде управител), та да ходя в магазина да си взема новото телефонче.
”О, миг, поспри!” - би възкликнал поетът в такъв момент! С усмивка на уста си затананиках ода на радостта и се запътих към магазина с писмото в ръка. Там нещата се случиха бързо: аз им предадох писмото – те ми предадоха новия апарат, разписахме по един анекс за двете страни и си стиснахме ръцете. Не мога да не ви призная: жестокостта ми се сломи и веднага забравих всички стари търкания и проблеми... до след няколко дена, когато новият апарат блокира внезапно и необратимо. На четвъртия ден! (а както ми каза новият управител ден след това, рекламации се приемали до третия ден след покупката, а аз съм се появила на четвъртия, демек – history repeated).

Няма коментари:

Публикуване на коментар