Особености на българския национален анцуг

Чудех се наскоро какво е онова нещо, което ни обединява като нация. Дали е присъщата способност на българина „силно да люби и мрази”, когато става дума за политика, футбол и турски сериали, или пък е любовта към шопската салата, саздърмата и бозата? (Изключвам от сметката пословичното ” българско гостоприемство”, киселото мляко, ПГР-то и розовото масло, тъй като последните вече са официално обявени за архаизми).
В крайна сметка след значително и задълбочено проучване стигнах до следния извод:

Това, което ни обединява като нация, е... анцугът!

Сега ще ви обясня: Анцугът (пише се анцуг, а не анцуНг, за сведение на лИбопитните) не е просто най-разпространената по нашите географски ширини  и височини дреха. Анцугът, драги мои, е философия, психология, статус, социална принадлежност, самочувствие и може би, „дреха, която се използва, когато спортуваме” (за последното не съм напълно сигурна, но така казва чичко Гугъл).
По мои лични наблюдения, всеки втори българин, независимо от възрастта, пола, религиозната принадлежност и сексуалната ориентация, независимо от обстоятелства, климатични условия и надморска височина, държи да бъде облечен с анцуг. По възможност „марков”! Щото с дънки и баба знае, ама друго си е да туриш „Найки”-ту и да мяташ крачоли по центъра! И то крачоли с кант! Троен, по възможност (нищо, че може да е Адибас, важна е концепцията!).
Всъщност ето за какво иде реч:
По нашите географски ширини широко наблюдавано е следното необяснимо нАучно явление: анцугът оказва осезаемо психологическо въздействие върху този, който го носи. Нещо като шапката невидимка, ама не съвсем. Щото ако шапката невидимка  прави приказния герой невидим за околните, то анцугът действа точно обратно –  анцугът прави своя притежател видим, забележим,  желан дори! Анцугът социализира! Анцугът приобщава!
Ето ви и съвсем пресен пример: Tъй като преди известно време моята особа поради влюбеност се сроди с една друга особа, родом от Велинград, през месец-два се налага да отскачаме до града на Вела Пеева, Лидия Шулева и Хамлет Йовчев (последният няма нищо общо с интригата между Хорацио и  Офелия).
Та разхождам си се аз един есенен ден покрай „Чашата” (последното представлява бетонно чудо, посадено в центъра на Велинград, с неизвестни функции и неясно смислово съдържание) и през няколко метра  ме спират разни местни индивиди, за да ми предложат квартира (че даже  със закуска и изглед). Аз търпеливо им обяснявам, че не, благодаря, имам си къде да спя, ама на четвъртия път взе и моето търпение да се изчерпва. Леко раздразнена се прибрах в дома, осигуряващ ми подслон, храна, баня, кабелна телевизия и половин декар слънчев двор с изглед към Милеви скали. Половинката тъкмо си допиваше кафето с един негов френд от детинство, когато аз влетях като пенсионер към свободна седалка в градския транспорт на Централни хали и с припряна нотка в привидно спокоен гласец споделих недоумението си от количеството квартирни оферти, които получих за има-няма два тигела на мегданя. Френдът от детинство, понастоящем известен поп в небезизвестно родопско село, ми метна бърз поглед тип „лазерен скенер HP 5100” и веднага диагностицира ситуацията: „Ами как няма да те спират, като си се облякла като туристка!” -сиреч не съм облечена с анцуг (Ето, видите ли тънкия момент на локалната социализация!). Той, френдът, моля ви се,  дори и под расото си ходел с анцуг, щото анцугът е „модерен и универсален”. Виж, за последното - примери бол:
По-универсална дреха от анцуга, верно, няма! Човекът е човек, когато е облечен с анцуг. С такова облекло нашенецът може да отиде навред: на кафе, на кино, на училище/в университета, на изпит, на дискотека, на делова среща, на среща с гаджето, на среща на випуска... Изобщо функционалният синкретизъм на анцуга може да се сравни единствено с ергономичността на неговото обличане. Е, не можем да отречем, че и при анцузите има известни видови разграничения – някои анцузи са официални, други са маркови, трети откровено са си „ментета” отвсякъде, но пък всички си имат едно неоспоримо предимство – не се гладят и не им се късат копчетата (щото индустриалната еволюцията е измислила ластика, драги ми Смехурко).
Въпрос на самочувствие и себеуважение е човек да държи в гардероба си поне 2 анцуга! Хем да си ги сменя, като се нацапат, хем да си ги носи по различни поводи! И задължително е поне единият да бъде с кант! Щото ако денят се познава по сутринта, то анцугът се познава по канта, от мене да го знаете! Няма ли кант – не струва! Един кант – признак на скромност! Два канта – амбиция! Три канта (и нагоре) – завършена личност!
То не случайно се казва „кант” – на името на Имануел Кант, който под шушляка на своя старонемски анцуг (самата дума е немска - Аnzug) още по време оно проповядвал идеите на трансцеденталния идеализъм.
Но да не се откланяме от основната тема.
Анцугът, както споменахме, е признак и на социален статус. Не е нужно човек да бъде текстилен инженер, за да разбере кога един анцуг е „марков” и кога не е. Колкото е по-марков и скъп един анцуг, толкова е по „шик” и „куул”! Освен това явно марката и кантовете не са достатъчен показател, та напоследък се възроди култът към щампите, лъскавите елементи, бродериите, ципчетата, капсите и т.н. на принципа колкото повече – толкова повече! С една дума – анцугът трябва да бъде „гиздав”, да се комбинира с ланец, джип, блондинка. Това е то побългареният трансцедентален идеализъм! Анцуг, джапанки и поп-фолк!
И в тази връзка имам следното предложение: да преместим Димитровградския пазар на летище София, та като си тръгват чужденците от милата ни родина, да си взимат за спомен по един анцуг. Марков! С три канта!